Спортни хроники: „Мъртвите тела се трупаха като палачинки, но на властта не ѝ пукаше“ – черната тайна на „Лужники“

„Сутринта в апартамента ни влетя врабче. Никога не се бе случвало преди, а баба промърмори, че това е на смърт“, спомня си бившият съветски тенисист Андрей Чесноков.

„Бабини деветини“, мисли си 16-годишното момче, което няма търпение да тръгне към стадион „Лужники“ за мача на Спартак Москва срещу холандския Харлем от турнира за Купата на УЕФА.

А само да знаеше колко правилно е разчела знака баба му…

Смърт е твърде малко да се каже. С чудовищна гибел завършва „черната сряда“ на 20 октомври 1982-ра.

Официално жертвите са 66, повечето тийнейджъри. Колко са всъщност – не се знае и до днес. Но за режима в СССР няма значение. Смъртта на 60-70-100, или колкото са били, не е важна новина. Даже изобщо не е новина.

На следващия ден в пресата и в електронните медии няма нито дума. Единствено на последната страница на „Вечерняя Москва“ има малко каре със заглавие „Произшествие“.

Естествено, че за загинали нищо не се споменава. „След мача на стадион „Ленин“ (тогавашното име на съоръжението) имаше нещастен случай на един от изходите. Има пострадали. Води се разследване“, „информират“ от изданието.

В навечерието на мача в Москва пада първи сняг, а в самия ден на двубоя, 20 октомври 1982 г., температурата е минус 10 градуса.

Затова интересът не е голям и от 82 хиляди билета са продадени едва 16 643.

Домакините не успяват да изчистят стадиона, а с оглед на очакваната ниска посещаемост – няма и нужда. Отворени са само два сектора – източният „C“ и западният „А“. Те са с капацитет за общо 23 000, което е доста над броя на зрителите, закупили си билет.

Повечето от привържениците на Спартак обаче избират източната трибуна, защото е по-близо до спирката на метрото. Смята се, че там е имало около 12 000 души.

Московчани вкарват ранен гол и мачът върви към победа с 1:0, когато премръзналите запалянковци се отправят към единствения отворен изход в сектора.

В последните секунди на добавеното време обаче Спартак отбелязва втори гол, което отприщва трагедията.

На стъпалата и в тунела на изхода десетки са прегазени до смърт (66 по официални данни), което си остава най-голямата злополука в съветския и руския спорт в историята.

Цяла нощ военни пренасят труповете на загиналите, които са наредени край паметника на Ленин до стадиона. По-късно са преместени в градските морги, където да бъдат идентифицирани и предадени на техните роднини, за да бъдат погребани.

„Преди мача валеше, а температурите бяха много ниски за 20 октомври. Беше невероятно студено и започна да се заледява. В края на мача хората започнаха да се изнасят към изхода, а във втората добавена минута влезе гол.

Настана жестока суматоха, а когато се опитах да се измъкна, се почувствах сякаш съм затънал в някакво блато.

Не знам как да го обясня. Падаше човек, който биваше прегазван, а после върху него падаше друг. Все едно трупаш палачинки една върху друга. И хората оставаха да лежат на земята. Когато ме повлече тълпата, изпаднах в чудовищен ужас. Чувството е сякаш те засмуква фунията на водовъртеж. Дишането бе трудно, защото натискът бе от всички страни.

Бях активен спортист и проумявах, че съм по-гъвкав и по-силен от повечето от хората, но трябваше да остана спокоен. Стегнах се, защото си дадох сметка, че паниката ще ме погуби. А паниката беше неописуема. Някои от момчета викаха все едно ги режат с тъп нож.

В един момент се озовах на спасителния бряг, заобиколен от войници. Наоколо се виждаха трупове и се чуваха гласовете на премазани, които все още бяха живи и се молеха за помощ. Но нищо не можехме да направим. С още две момчета издърпахме тяло и го пренесохме до линейка. Лекарят го погледна и каза: „Мъртъв е“, след което бръкнах в сакото и извадих паспорт. Беше на 17…“, спомня си ужаса Чесноков.

„На следващия ден си купих абсолютно всички вестници, които излизаха. Нямаше нито дума. Но в Съветския съюз беше така – никой не умираше, нямаше самолетни катастрофи и трагедии. Всичко беше цветя и рози, а СССР беше центърът на света.

Какво значи смъртта на 70 души? Не се беше случило, както и атомната електроцентрала в Чернобил не избухна след няколко години. Всичко беше тайна.

А на стадиона видях толкова трупове около мен, че си мислех, че това не се случва наистина. Че е някакъв кошмар. Но не беше. Върнах се у дома с окървавени дрехи. Родителите ми ме попитаха какво се е случило, а аз само пророних, че после ще им кажа. Сметнаха, че съм в такова състояние, че по-добре да не настояват.

След две седмици отидох на тренировка и казах на треньорката си: „Знаете ли, Татяна Фьодоровна, сигурно няма да ми повярвате, но…“ и й разказах това, на което бях свидетел.

Присъствах на „Лужники“ на 25-та годишнина от трагедията. Там бяха много от родителите на загиналите деца и се заговорих с една майка. „Самият аз вече имам деца – казах й. – Не знам как сте го преживели.“ Тя ми отвърна кратко: „Не съм го преживяла.“ Дадох си сметка, че е минал четвърт век, но подобна мъка не отминава и за хилядолетие.

В този ден стана ясно, че жертвите официално са били 66, но за мен бяха много повече. Спомням си парапета, стълбите, тунела… И навсякъде трупове“, завършва Чесноков.

Едва през 1989-а, цели 7 години след „произшествието“, както го нарича „Вечерняя Москва“, властите признават за случая, който остава в историята като „Черната тайна на „Лужники“.