Шизо Канакури (вторият от ляво надясно) е един от двамата японски спортисти на Петата олимпиада в Стокхолм през 1912 г., които са първите игри, на които участват състезатели от Япония. Представянето му е било очаквано с голям интерес, тъй като само няколко месеца по-рано 20-годишният студент според твърденията е поставил световен рекорд, като е пробягал квалификационния маратон за 2 часа и 32 минути.
Но условията на състезанието далеч не бяха идеални. Първо, Канакури трябваше да издържи тежко 18-дневно пътуване с лодка и влак, за да стигне до игрите. След това трябваше да се бори с температури, близки до 33 градуса, което е необичайна горещина за Швеция. И тъй като науката за спортното хранене през 1912 г. не е била достатъчно развита, за да подготви атлетите за такива условия, те дори не са били правилно хидратирани.
Около средата на маратона, в Туреберг, предградие на Стокхолм, изтощеният и вече прегрял Канакури спира да бяга и получава помощ край трасето от шведско семейство, което му дава кифлички, сок и място за почивка. Той бързо взел решение да се откаже, вместо да рискува изтощение или нещо по-лошо (португалски състезател, който продължил, по-късно припаднал и починал в болницата на следващия ден).
Канакури спокойно се върнал в олимпийското си жилище и след това заминал обратно за Япония, като някои източници по-късно казват, че е пропуснал да предупреди официалните лица, че е добре, след като не е успял да стигне до финала. Но това се оказва само малка пречка за кариерата му – Канакури продължава да тренира, да чупи рекорди и да се състезава, включително на Олимпийските игри през 1920 и 1924 г. Той става шампион в своя спорт и емблема на олимпийското движение в родината си; тренира млади бегачи и атлети и дори преподава география.
В Швеция обаче историята за изчезналия японски бегач се разпространява из цяла страна през следващите десетилетия…
Една легенда се разраства
В официалния доклад за Олимпийските игри в Стокхолм не се споменава за изчезнал маратонец, въпреки че някои източници по-късно твърдят, че полицията го е търсила в продължение на седмици след състезанието. Едва през 50-те години на ХХ век започва да се оформя легендата за изчезналия Канакури, която отчасти се поддържа от шведския спортен журналист Оскар Сьодерлунд, който шеговито приканва читателите си, ако видят японския атлет да бяга в предградията на Стокхолм, да му кажат, че състезанието е приключило и може да се прибере у дома. Но, както се оказва, Оскар далеч не е бил единственият, който е поддържал този мит.
През 1953 г. – същата година, в която Канакури попада в новините като треньор на шампиона от Бостънския маратон Кейзо Ямада – предполагаемото му изчезване вдъхновява сборник с разкази в Швеция за други мистериозно изчезнали хора. (Сборникът е посветен на Канакури, но той не фигурира в него като герой.) През следващата година, според статия на историка Бьорн Лундберг, шведският вестник „Svenska Dagbladet“ публикува кратък материал, в който се твърди, че Канакури „е останал в Швеция, приел е фамилията Свенсон и е работил като градинар, коминочистач и хлебар“. Наблюденията и слуховете за разселения японец, който се скита из Стокхолм и предградията му, продължават десетилетия наред.
Спортният коментатор Ленарт Юлин пише, че цялата история около бегача може да е била просто една мимолетна шега, която обаче е заживяла свой собствен живот. Той предполага, че историите за японски войници на отдалечени, откъснати от света тихоокеански острови, които продължават да се „сражават“ след края на Втората световна война, са помогнали да се подхранят слуховете за японски маратонец, изгубен из шведските гори.
Междувременно Лундберг изказва предположението, че митът вероятно е оцелял толкова дълго, отчасти защото хората в Япония не са били непременно в течение на новините в Швеция, точно както шведските читатели вероятно не са следили последните новини от света на японските маратонци – заради езиковата бариера и географските разстояния.
Какъвто и да е случаят, приказката сякаш се ограничаваше в границите на страната – самият Канакури очевидно не знаеше, че е легенда в чужбина.
Животът е маратон
Паметна плоча в Солентуна, Швеция, която отбелязва мястото, където семейство Петре се е погрижило за Шизо Канакури по време на състезанието.
Всички хубави митове обаче трябва да бъдат разкрити в някакъв момент и през 1962 г. журналистът Сьодерлунд, който обичал да разказва историята на Канакури, най-накрая решава да открие прочутия олимпиец в Япония. Пет години по-късно Канакури е поканен да се върне на Олимпийския стадион в Стокхолм и символично да пресече финалната линия, до която не е успял да стигне почти 55 години по-рано.
По трибуните нямаше 18 000 фенове, които да се радват, но новинарските медии бяха там, за да заснемат събитието и да излъчат историята му на милиони хора по света. Резултатът донесе и шеговит световен рекорд на Гинес за „най-дълго време за завършване на маратон“ – 54 години 249 дни 5 часа 32 минути 20 секунди. Преди да се върне в Япония, той дори спира в къщата на семейството, което му бе помогнало по време на състезанието преди десетилетия. По подходящ начин Бенгт Петре, син на тогавашния домакин, поднася на застаряващия вече бегач чаша портокалов сок.
Канакури живее до 1983 г. и умира на 92-годишна възраст (бягането изглежда е полезно за здравето). Родният му дом в град Нагоми сега е музей, а епичният двудневен щафетен маратон между Токио и Хаконе, за чието създаване той помага преди повече от век, продължава да се провежда всяка година и привлича милиони японски телевизионни зрители.
През 2019 г. в 48-сериен японски минисериал за олимпийското движение в Япония Канакури (в ролята Канкуро Накамура) е един от двамата централни герои. Канакури все още се помни и в Швеция: през 2012 г. той беше обект на специална изложба, посветена на стогодишнината от игрите в Стокхолм.
Въпреки че летните горещини в Швеция прекратяват олимпийските мечти на Шизо през 1912 г., той запазва чувство за хумор по отношение на паметта, която оставя. След като най-накрая завършва маратона, от който се отказва пет десетилетия по-рано, някогашният „изчезнал“ Камакури казва пред репортери: „Беше дълго състезание, но след това по време на него се сдобих със съпруга, шест деца и 10 внуци, а това си изисква време…“