Забравата е качество на здравия мозък и възможност за израстване
Нито един човек на тази планета не е еднакъв с някой друг. Това е повече от добра новина, не искате да срещате своя двойник и точно това различие може да ви накара да се чувствате малко по-уникални, по-щастливи и дори независими. Съществуват хора, които могат да проявят своите различия в много ранна възраст. Те могат да се наричат гении, странници, уникати и още много други, като всичко се свежда до това кой точно гледа и оценява. Така например можем да открием, че малкият Фреди, който се научава да ходи до училище сам, при това още в първи клас, прави това, докато си пее песни. Съседите се забавляват, защото момчето минава като радио и с голяма точност пее всичко, което е чуло – паметта му е безупречна.
Освен лирики, цифрите също не са проблем. Това е добрата страна, която майката на Фреди ще сподели на педиатъра – лошата обаче е, че настроенията на момчето се променят изключително рязко. Той започва да показва раздразнение, когато се смени маршрута до училище и не вижда това, което е свикнал да наблюдава по принцип. Всичко, което се случва пред неговите очи трябва да носи споменът за вчера и същият трябва да бъде идентичен, а както се досещаме, светът е динамичен и понякога става много по-сложен, отколкото можем да си представим.
Доктор Лео Канър може да се похвали с около 25 години практиката с такива случаи, неговите колеги в университетската болница Джон Хопкинс признават, че през последните години е успял да направи някои революции в медицинските изследвания и точно това не трябва да ни изненадва по никакъв начин. Канър е наблюдавал деца като Фреди и от много време открива, че същите пациенти обикновено разкриват своите трудности между 4 и 8-годишна възраст. Един такъв пациент е Чарли, който отказвал да седне на масата, ако приборите не са подредени по точно определения начин. Бихте казали, какво толкова, това не е лоша практика, но е лошо, когато Чарли помни всичко до последния детайл и е готов да води революции, за да се нареди всичко по спомена за вчера или последната вечеря. Реално няма правилен начин, но Чарли е решен, че това е официалната подредба и същата трябва да се спазва.
Една друга пациентка на Канър – Сюзън е изключително недоволна и стресирана от новата цепка в стената, която освен всичко, започва да се плъзва по стената и да става още по-голяма и всяка вечер семейството влиза в по-голяма битка, за да открие какво да направи, освен очевидно належащия ремонт. Малкият Ричард например идва с особен ритуал за лягане, който включва изпълнението на всички задачи и нарушаването на същите правила може да доведе до една дълга и безсънна нощ. Д-р Лео Кoнър знае много добре какво наистина се случва в главите на децата, смятан е за бащата на детската психиатрия, вече е публикувал три случая и монография относно модерната педиатрия, но всичко това е само малка част от интересите му. През 1951 г. издава книгата със заглавието Концепцията на целите и празнините в ранните форми на детски аутизъм.
Именно там Лео дава малко повече информация относно начина на живот и вселената, която детският ум в рамките на аутизма разкрива. Там ще открием, че светът е статичен и промените никога не се толерират. Аутистите генерално инвестират цялото си време, за да поддържат едно ниво на повторяемост и точно този статус трябва да остане на всяка цена. По същото време Канър пише и историята на фотографската памет, като за целта обръща внимание на точно този инстинкт за запазване на всичко около нас.
Героят, който ще открием в книгата ни запознава с големите си страхове – разместената библиотека, в която можем да попаднем на разминавания в азбучния ред на книгите или подредбата им по номера. За всичко това отговаря един специален дял от мозъка, чиято функция е да позволи удължаването на компонентните частици, да се синтезира и създаде едно унифицирано цяло. Обикновеният човек има точно тази дарба, представата за една гора може да бъде завършена с погледа на картина с много дървета и ако дадем воля на чувствата и фантазията си, веднага ще си я представим как се разкрива отвъд снимката на съзнанието. Децата с аутизъм не могат да контролират същата фантазия и просто прекаляват в изграждането на една цяла пространствена картина.
Всички аутисти могат да се похвалят с невероятна памет и уменията им да учат и добавят нови знания е наистина впечатляваща, но голямата дарба често е специфицирана в малките детайли. Според Кoнър, децата с това заболяване могат да съберат информацията и да поддържат една голяма цялост, но нищо не се разделя на по-малки съставни части. Според някои писатели като Борхес, една от основните дарби, които човешкият мозък има, е забравата. Единствено и само с нейна помощ, човекът може да генерализира нови спомени. Какво означава това, например кучето, което виждаме рано сутрин, може да е кучето, което виждаме и вечер, макар и светлината върху него да е една и съща.
За някои аутисти, това ще бъдат две различни животни. Без дарбата да забравя, героят на Канър няма никакъв друг избор освен да направи света си еднакъв, повторяем и завършен, без право да се променя и израства. Идеята на Борхес се разглежда изцяло от учените, особено след като ни се струва изключително логична и в този момент. За да добавим нови знания е необходимо да забравим някои от не толкова необходимите в този момент. Елементарен пример е, че не можем да поемем повече въздух, без да пуснем стария от дробовете си. Забравата е точно това пречистване на бързия и постоянно работещ мозък, то е изпускането на въздуха от спомени, които препускат без покой в нашето съзнание.
Както и самият Алън Уотс ще сподели – мозъкът работи постоянно, той е като един трептящ елемент и без необходимия контрол ще изпадне в един безкраен кръговрат. В последните години наблюдаваме, че все повече лекари са на мнение, че аутизмът трябва да се разглежда в секцията с определени заболявания, поради простата причина, че същият се проявява в различни крайности и поставянето на етикет може само да доказва, че науката отказва да се занимава с него. Ще открием и още много семейни организации, които са на мнение, че това дори не трябва да се разглежда като заболяване, а като липса на определено социално качество.
Откритието на генолози показва, че има значителни разминавания при някои гени, които просто не работят и функционират по същия начин, както при родителите. Колкото и странно да е, приемете, че в тялото ви присъства ген, който от време на време ще разтоварва съзнанието ви, като онази програма, която изчиства кеша на браузъра ви, за да може да работи малко по-бързо. Кoнър може би е прав в това отношение, че за аутистите една повторяема и сигурна среда може да избегне провокирания и толкова необходим когнитивен хаос, чиято отговорност остава добавянето на нови знания и възможности. Забавната страна на нещата е, че дори и докато четете тези редове, може да допускате дали не сте забравили нещо. Колко пъти тръгвате на почивка и се чудите дали наистина заключихте вратата – заключили сте, ако това в момента ви глозга, понякога мозъкът има точно такива игри. Нека се замислим за миг относно нашето съществуване.
Целият ни свят се ръководи на база познанията ни и изживяванията, които имаме на база спомените си. Имаме сигурността, че ще се събудим в същия дом и ще видим същите лица, които познаваме от много време. Не търсим никакъв хаос, когато мозъкът ни оперира на познати картини и действия, до някаква степен повечето са повторяеми, но отново стоят на ефекта на повторяемост. Има и още една подробност, мозъкът се стреми да не помни повтарянето, никой не се вълнува точно как е стигнал до работа и не е броял с колко коли се е разминал, нито какви са били хората по улицата. Понякога дори не се замисляме как шофираме и какви са правилата, сякаш използваме някаква мистична сила, която контролира всичко, докато се доверяваме на случващото се. Попадаме в нормата и вярата в обществото, че всичко, което се случва днес, може да се повтори отново утре.
Някои леки промени като разкопаването на улицата и избирането на нов маршрут могат да се случат с лекота, но за един аутист това е трагедия, която не позволява на мозъка да реагира адекватно, а да се блокира от факта, че тази вселена и този свят трябва да работят по този начин. С други думи, аутистите не само трудно се адаптират в нова среда, докато ние имаме свободата по всяко време не само да променим правилата на една игра, но и да създадем изцяло нова такава. И всичко това може да се случи само и единствено със свободата да се адаптираме, да забравяме, да търсим новото, вместо да пазим баланса в цялото. Тоест ставаме малко по-динамични и гъвкави. Оказва се, че голяма част от нашата същност е възможна единствено благодарение на правото да забравяме. Колкото по-бързо забравяме, толкова повече пространство за информация освобождаваме и ако тя е полезна, остава в дела на дълготрайната памет, която остава отговорна за познанията в света.
Учените отдавна са забелязали, че мишките, които минават през сложния лабиринт, рядко успяват да запомнят маршрута си. Те го забравят и в хода на самата работа ще започнат да търсят алтернативи за по-висока ефективност. Следователно не трябва да се притесняваме, ако забравяме някои всекидневни събития и дори ключовете си, това не означава, че сме аутисти, а просто даваме шанс на мозъка да работи в друга посока и да използва пълния си потенциал за нещо, което откриваме за много по-важно и необходимо.
Снимки: Wikipedia
