Запознайте се с най-важната еврейка в средновековна Англия

Когато Ликориция от Уинчестър, английска лихварка, която има сред клиентите си Хенри III и членове на неговия двор, е намерена убита в своя дом през 1277 г., новината за смъртта й се разпространява широко, достигайки дори до еврейските общности в Германия. Интересът, генериран от убийството й, отразява нейната уникална позиция в средновековното английско общество: „Тя беше еврейка, беше богата и беше жена“, казва биографът Ребека Ейбрамс на Катрин Пепинстър от Religion News Service (RNS). „И трите може да са довели до смъртта й.“

Сега, приблизително 745 години след убийството – на фона на тревожно нарастващия антисемитизъм в цяла Европа – статуя на еврейската бизнесдама ще бъде поставена в родния й град Уинчестър, където организаторите се надяват, че ще „насърчи толерантността и разнообразието във възприятията на обществото“, докато същевременно хвърли светлина върху една често пренебрегвана глава от местната история. Изваяна от британския художник Иън Ранк-Бродли, бронзовата статуя, висока 1,80 метра, изобразява Ликориция, чието име означава „бонбон, храна с високо съдържание на захар“, да държи за ръка най-малкия си син. Фразата „Обичай ближния си като себе си“ е гравирана върху каменния цокъл на скулптурата на английски и иврит.

„В много отношения тя винаги е присъствала там, но се е криела в историческите документи и книги и това е първият път, в който се появява в три измерения по улиците на Уинчестър, където е живяла“, казва Ранк-Бродли на Матилд Фрот за Jewish Chronicle.

Ликориция е била, по думите на историка Робърт Стейси, „най-важната еврейка в средновековна Англия“. Тя е живяла по време на буен антисемитизъм, когато евреите са били според закона считани за лична собственост на короната – статут, който им осигурява защита, но ги подлага и на тежки данъци; Както Ейбрамс пише за History Extra през 2019 г., евреите са само 0,25% от населението на Англия в края на 12 век, но осигуряват 8% от общия доход на кралската хазна.

Евреите също се сблъскват с ограничения за това какви професии могат да упражняват и всекидневно са подложени на предразсъдъци и тормоз. Отдаването на пари става водещо занимание за средновековните евреи, тъй като християните гледат на даването на заем срещу лихви като грях. Нарастващите антиеврейски настроения, предизвикани от кръстоносните походи, фалшивите обвинения в „кръвна клевета“ и финансова нестабилност кулминират с експулсирането им от Едуард I от Англия през 1290г.

Родена в началото на 13 век, Ликориция се появява за първи път в историческите записи през 1234 г., когато е млада вдовица с трима сина и вероятно дъщеря. Пишейки за Jewish Women’s Archive, ученият Шерил Талан и Сузан Бартлет, авторка на книга за Ликориция от 2009 г., отбелязват, че скоро тя се утвърждава като една от най-богатите еврейски лихвари в Уинчестър. През 1242 г. се омъжва за втория си съпруг, също успешния финансист Дейвид от Оксфорд. Когато Дейвид умира само две години по-късно, Хенри III затваря жената в Лондонската кула, за да й попречи да се намесва, докато кралските счетоводители оценяват имуществото му. Според статия от 2004 г. в списание Jewish Historical Studies, короната често отнема 1/3 от имуществото на починалите евреи като „облекчение“ или смъртно задължение. Кралят разрешава освобождаването на Ликориция само след като добавя 5000 марки към кралската съкровищница – значителна сума, която отива до голяма степен за изграждане на параклис в Уестминстърското абатство.

Хенри III

Това иначе неблагоприятно събитие обаче бележи началото на ползотворната връзка на еврейката с Хенри, който я подкрепя, когато тя се опитва да си върне дългове и й предлага освобождаване от допълнителни данъци, според Historic Royal Palaces. JWA посочва, че „лесният достъп“ на Ликориция до краля също се оказва полезен за еврейската общност, като други евреи разчитат на лихварката да се застъпи пред него от тяхно име. Бизнесдамата заема пари на елита, включително на краля и други членове на кралското семейство, благородници и на църквата, както и на по-малко заможни членове на обществото, като предлага финансова помощ на сънародниците си евреи, дребни земевладелци и фермери.

За нейно съжаление, престоят й през 1244 г. в Кулата няма да бъде последният й: през 1258 г. съсед я обвинява в кражба на златен пръстен, предназначен за краля. Ликориция е изпратена в Кулата, докато случаят се разследва, и освободена едва след като съседът, който я обвинява, е разкрит като действителния крадец.

През 1277 г. дъщерята на Ликориция, Белия, открива телата на майка си и християнската служителка Алис от Биктън в дома им в Уинчестър. И двете са претърпели „удар в гърдите, нанесен от нож, в сърцето“, както пише един летописец по това време. Властите обвиняват трима заподозрени, за които се смята, че са нападнали жените по време на неуспешна кражба с взлом или бизнес сделка, но намират мъжете за невинни. След това обвиняват сарач (занаятчия, който обработва кожи и изработва принадлежности за впрегатен добитък и езда), който е напуснал града. Двама от синовете на Ликориция се опитват да заведат ново дело срещу мъжете, но неуспешно. Убийството й никога не е разкрито официално.

* * *

Както Стивън Оришчук съобщава за Jewish News, статуята на Ликориция на Ранк-Бродли, която по план ще бъде открита от принц Чарлз на 10 февруари, я представя като богата средновековна жена, облечена в богато украсени дрехи и с шапка. Въпреки че повечето английски евреи трябва да носят значки, обозначаващи тяхната религиозна идентичност, жената на статуята няма такава, тъй като евреите с финансови средства биха могли да платят, за да бъдат освободени от това правило. В дясната си ръка бизнесдамата държи искане за данъчно облагане – намек за увеличените данъци, наложени срещу английските евреи през 13 век.

„Историята на Ликориcия… олицетворява просперитета и постепенния упадък на еврейската общност, който кулминира в това, че един от синовете й е обесен за рязане на монети, а другите са прогонени при прогонването на евреите от Англия“, пише Джонатан Ромен за Jewish Chronicle през 2019 г.

Евреите са приети обратно във Великобритания едва през 1656 г., 366 години след експулсирането им през 1290 г.