Красивата поезия на Ботев не може да бъде забравена, особено след като знаем, че преди повече от 146 г. един човек е решил да се върне у дома и да се бори за свободата си. Едва ли има по-голяма саможертва, макар и днес да е трудно дори да спрем за минута. Българинът е много специфичен човек и след като кратката памет не позволява да помним причината да имаме език и свобода, която в последно време се оценява изключително скъпо.
Поезията на Ботев е нещо, което няма аналог, но винаги, когато заговорим за един от борците за свобода, някак си се връщаме в „Политическа зима“. Един прекрасен фейлетон, който много добре описва света и продължава да е актуален, дори днес.
Ботев започва да ни превежда в своята политическа зима, когато човек се унася и вече е напълнил корема. Какво повече може да поискаме. В един такъв красив сън, авторът ни напомня, че светът може да е кръчма, в която са събрани гладни и дрипави, измръзнали народи, докато големите стоят вътре на топло и се наслаждават на всички блага. В този сън Ботев вижда г-н Бисмарк да стои на земното кълбо и да лее пелин за здраве на Германия. Горчаков – външният министър на Русия също е там, както и австро-унгарския министър.
Точно те карат хървати, чехи и сърби да попеят и между другото ще получат малко храна за труда си. Освен това френският президент Мак Маон плете кошница за яйца и след това ще снесе за немските велики пости. Английският лорд Дерби идва с артефакти от Кримската война, но въпреки това храни африканските племена. Испанците седят и бозаят кръв от майка си. В този огромен гуляй, къде мислите, че се намира българинът? Той гледа с недоверие и само повтаря:
„Суета сует и всяческая суета. Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба.“
Това е краткият момент, в който лирическият герой се събужда и си спомня, че поне има покрив, нахранен е, кесията е пълна, а до него спи жена. Всичко е прекрасно, като изключим иконата на султана, която стои над леглото. И някъде там, в същата тази стая от наследство са останали българските книги от някой далечен дядо. И въпреки всички трагедии, литературата и вестниците процъфтяват, младите се кърмят със знания, докато Милош Милоевич продължава да разпространява сърбизмът из България.
И сънува българинът в своята политическа зима как докато веселбата в кръчмата продължава, на броеницата на калугерското щастие минават още няколко стотина зърна – с други думи, докато всичко е удобно и красиво, вековете продължават да се нижат един след друг. Междувременно не е трудно да открием, че такива сънища се въртят в главата на всеки патриот и минава зимата и минава надеждата, че някой ще бъде свободен.
И сънят продължава, докато две нощи не се смесят в една и този сън сякаш никога не свършва. Политическата зима на Ботев е сънувана на 2 март 1875 г. и по-малко от година след това ще открием, че Ботев няма да е сред живите, неговият сън никога не се смесва и не продължава. За жалост не успява да види и победата, но пък разпалва достатъчно силно огънят и повече сън няма, нито портрет на султан.
Историята продължава да се повтаря. Нима ние сме част от сънуващите славянски народи, които я ще попеят малко за парче от свински бут, я ще потанцуват жално. Дали просто светът не стана една кръчма, в която от време на време с малко повече алкохол няма да се стигне до битка. И да, няма го господина Бисмарка, няма го и лорд Дерби, който да позволи на английската флота да стигне до Константинопол, за да може да се разгърне и да спре хилядите турци, въоражаващи и на път да потушават априлското въстание, като по пътя крадат, убиват и се забавляват.
Поне знаем, че Милоевич и неговите наследници може да ни мразят, но пък не могат да прокарат своята идея, предпочитат да ни наричат и фашисти и нацисти, окупатори и агресори, но не можем да се сърдим на Милоевич, войни са губили много.
И докато от един сън се събуждаме и будилникът под формата на сирена идва от време на време, за да ни напомни, че някога преди 100 години някой се е събудил, дали не притъпихме алармата през десетилетията, които минаха? Дали свиренето на сирени не започна да ни приспива, за да може да се превърне в онова, което не помним какво беше.
Дали не трябва да си спомним ферманът с 11-те точки на българското щастие:
„Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданица да могат да помагат, доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните ми царски подаяния, които полагам за достигане до по-висока степен на моето затлъстяване и за благоденствието на моята обширна кочина.“
И най-важното, преди да смутим сънят и да си помислим, че нещо става, Ботев завършва с „Не бойте се, господа, аз сънувам.“. По-важното е, че можем да четем цариградски български вестници, а къде намигат и къде се усмихват, това е въпрос на затлъстяване от пълния стомах и толкова дръзките сънища в едно заспало време. Нали гладната кокошка сънува просо, какво толкова пък, един фейлетон на 14 десетилетия ни напомня какво е било и какво правим, за да го запазим или постигнем отново, вие решете.
Докато имаме сланина, някоя друга глава праз лук и топла соба, какво повече да поискаме? И сирените ще минат, а догодина ще ги чуем пак, а може и да не, зависи дали има сън или няма.