Константин и християнството – два елемента, формирали Европа

Константин е роден през 272 г. сл. н. е. в римската провинция Горна Мизия, в днешна Сърбия. Когато е на 21 години, баща му Констанций Хлор, успешен администратор и генерал, е назначен за Цезар в тетрархията на Диоклециан. Така Констанций се налага да остави майката на Константин Елена и да се ожени за Теодора, дъщеря на император Максимиан.

През 305 г. сл. Хр. Констанций става съимператор с човек на име Галерий. Преди това Константин е подчинен на Галерий, но сега той става заложник на доброто поведение на баща си. Когато получава разрешение да се присъедини към Констанций в кампания във Великобритания, Константин избяга на негова страна. Той е там, когато Констанций умира през 306 г. сл. н. е., в Еборакум – град Йорк в съвременна Англия. Константиновите войски веднага го провъзгласяват за Цезар, макар че това нарушава по-меритократичната тетрархична система. Константин обаче затвърждава новия си пост в очите на армията като побеждава французите, които нападат Галия. Франкските лидери са заловени и в безпрецедентна проява на кръвожадност двамата им крале са хвърлени при зверовете на арената.

Узурпирането на Константин на титлата Цезар не оставя място в тетрархията за Максенций, син на бившия император Максимиан. Следователно самият Максимиан излиза от пенсия и се опитва да поеме контрола над армията на Константин. Превратът се проваля и Максимиан се самоубива.

Към 311 г. сл. Хр. Константин контролира Запада, а нов император, наречен Лициний, управлява Изтока. Междувременно Максенций поема контрола над Италия. Докато неговите съветници – и дори неговите гадатели – усещат, че Максенций е твърде силен, Константин все пак тръгва срещу него. Максенций има по-голямата армия и на свой ред излиза от Рим, за да предизвика Константин на Милвийския мост.

Тук за първи път армията на Константин носи лабарум – знаме, изписано с гръцките букви X и P, които заедно се четат „Хр(истос)“. Според по-късните текстове самият Спасител казва на Константин насън да създаде това знаме и да постави емблемата върху щитовете на своите войници. Тази божествена намеса, или пък лошо ръководство на Максенций дават бърза победа на Константин.

Затова изглежда малко неблагодарно, че на арката, която стои до Колизеума в Рим, няма християнски символи, които отбелязват победата му. Този паметник обаче е поръчан от езическия сенат – и е изграден предимно от материали, рециклирани от царуването на Адриан и Траян.

Кога Константин става християнин?
Както много римски императори, животът на Константин е достоен за сапунка. Майка му, например, е светица. Буквално. Света Елена Константинополска отива на поклонение в Светата земя, което е доста популярно, като основава църкви навсякъде, където мине. Една такава църква е – според почти съвременника й, писателя Сократ Шоластик – основана на мястото на Гроба Господен, което води до откриването на Истинския кръст, на който Исус е бил разпнат. Елена почива през 330 г. сл. Хр. и нейният великолепен саркофаг сега се намира във Ватиканския музей.

Смъртта на Елена вероятно е ускорена от мъката й след екзекуцията на нейния внук Крисп. Крисп е син на Константин и непознатата иначе Минервина, която е или първата му съпруга, или негова наложница. Последвалите отношения между Крисп и по-късната му мащеха Фауста оттогава са обект на бурни спекулации.

Крисп се бие със ярка смелост във войната срещу Лициний и се смята, че ще бъде наследник на империята. И все пак през 326 г. сл. н. е., когато Константин e на път за Рим, за да отпразнува 20-годишнината от службата си, Крисп внезапно e арестуван по неуточнени обвинения и незабавно екзекутиран. Всички официални записи на мъжа са унищожени.

По-късно същата година съпругата на Константин Фауста също е екзекутирана. Дали двамата са били незаконни любовници? Или може би са замисляли преврат заедно? Предположени са и двете теории. Трябва да се отбележи обаче, че в по-късните години, когато стават императори, синовете на Фауста не оттеглят официалното обвиненията към майка си.

През 324 г. сл. Хр. Константин основава нова, християнска столица на империята. След много обсъждания той избира съществуващия град Византия, гръцка колония, основана през 650 г. пр. н. е. За разлика от Рим, Византия е добре разположена стратегически, близо е до военноопасните зони на Дунав и Сирия. Да се ​​каже, че „Новият Рим“ на Константин процъфтява, е би било слабо. След падането на римския запад Византия – или Константинопол, както става известен – е центърът на императорското управление през следващите хиляда години.

Карта на Константинопол, 1422

През пролетта на 337 г. сл. Хр. Константин се разболява тежко. Той системно отлага кръщението си до този момент, може би защото кръщението в една форма на християнство би отчуждило последователите на останалите му форми. (Въпреки усилията на Константин, църквата все още е осеяна с противоречиви идеи, особено за природата на Христос.)

В крайна сметка Константин е кръстен от проарийски епископ; тоест епископ, който вярва, че Исус е отделен от Бащата и не е част от едно тринитарианско единство. Константин първо пожелава да бъде кръстен в река Йордан. След това, когато състоянието му се влошава, той се опитва да се върне в Константинопол, но умира по време на пътуването, на 65 години. Погребан е на място, което внимателно избира – в Църквата на дванадесетте апостоли. Днес, след опустошаването на Константинопол от кръстоносците и османските завоеватели, местоположението на тази църква е неизвестно.

***

Константин не просто променя съдбата на Европа. Без него нямаше да има „Европа“, каквато я познаваме днес. В продължение на векове римската цивилизация е защитена на изток от Константинопол, който спира варварските орди да не пресичат Босфора. След това, в по-късните години, Константинопол и разпадащата се Византийска империя задържат мюсюлманските армии, позволявайки на Европа бавно да възвърне населението и икономическата си сила. Когато Константинопол най-накрая пада, османските армии след това настъпват чак на запад до Виена. Ако Константинопол не беше удържал до 1453 г., източните нашественици можеше напълно да завладеят Европа.

Второ, до Миланския едикт и непоклатимата подкрепа на Константин след това, няма гаранция, че християнството ще се утвърди на запад. Тази вяра в един момент е също толкова силна в Сасанидската персийска империя, но никога не е повече от религия на малцинството в региона. И все пак след политическия разпад на Запада, християнството е интелектуалната и духовна сила, която придава на Европа нейната идентичност като „християнски свят“. И именно изрично християнската коалиция в крайна сметка изпъжда османските мюсюлмани от Виена през 1683 г.