Франк Уудръф Бъкълс, последният американски ветеран от Първата световна война
Един ден през лятото на 1917 г. Франк Уудръф Бъкълс посещава панаирa в Канзас в Уичита, където вижда щанд за набиране на морски пехотинци и решава да се запише. Държавата току-що се бе включила в Първата световна война. Бъкълс е само на 16, но казва на сержанта, че е на 18 години. Той, може би подозирайки истинската възраст на момчето, казва на Бъкълс, че трябва да бъде поне 21, за да стане морски пехотинец. Необезпокоен, Бъкълс мина покрай друга кабина и опитва късмета си с ВМС отново. Там обаче също го връщат, защото е дюстабан, които го прави негоден.
Но момчето не се отказва. Великата война, която започва през 1914 г., е „важно събитие“, казва той. „Светът се интересуваше от това. Аз се интересувах.“ Затова той пътува на юг, за да опита късмета си в Оклахома Сити. Отново обаче морските пехотинци го отхвърлят. Така прави и ВМС. Но един армейски сержант го предава на капитан, който му иска свидетелство за раждане. „Обясних, че когато се родих в Мисури, удостоверенията за раждане не са публично досие“, спомня си Бъкълс. „Свидетелството би трябвало да е някъде в семейната Библия.“ И аз казах: „Не бихте искали да донеса семейната Библия до тук, нали?“ Той отвръща: „Добре, ще ви вземем“. „И така през август 1917 г. Франк Бъкълс се присъедини към 4,7 милиона американци в новите американски военни сили. Всички тях вече ги няма – Бъкълс е последният американски ветеран от Първата световна война. Той оцелява до 110- годишна възраст, когато в неделя, 27 февруари 2011 г. почива по естествени причини.
Франк Бъкълс на 16 през 1917 година
След основно си обучение Бъкълс се присъединява към Първи отряд на Форт Райли и е изпратен за Англия през декември 1917 г. За ужас на Бъкълс, неговият отряд е държан в резерв там, докато други войници, под командването на генерал Джон Дж. Першинг, са в Франция и воюва срещу германците.
Бъкълс прекарва по-голямата част от времето си в Англия на мотоциклет с ремарке като доставя пратки, а от време на време шофира линейка и се опитва да стигне до бойното поле. „Казах на всеки човек, който изобщо имаше някакво влияние, че искам да замина за Франция“, казва той.
Накрая, след 6 месеца в Англия, Бъкълс успява да отиде във Франция, където е назначен да придружава американски лейтенант – зъболекар – в Бордо. Той е в правилната държава, но все още на километри от сраженията. Докато войната затихва, той продължава да е встрани от боя.
Той все още е там, когато огъня, отнел 8,5 милиона живота, спира на 11 ноември 1918 г.. „Не бях разочарован, че войната приключи“, спомня си той. „[Но] исках да постигна това, за което бях дошъл.“
След примирието, на звеното на Бъкълс е наредено да придружи 650 военнопленници обратно в Германия. Той ги помни като най-вече дружелюбни и културни. Някои са професионални музиканти, няколко диригенти, и организират концерти. „Откъде бяха взели инструментите си, не знам. Но взехме дъски и ги поставихме на кутии, за да направим пейки и да слушаме концерта.“ Една късна нощ той обменя удари с млад затворник заради някакъв спор, вече отдавна забравен. „Един голям германец просто ни хвана за ръцете и ни прочете закона“, спомня си той. Това е най-близкото до бой с германците, до което стига Бъкълс. Той е изпратен у дома през януари 1920 г. и напуска службата.
Онези, които се бият във Втората световна война, са обявени за „Най-голямото поколение“, но няма подобно признание за ветераните от войната на Франк Бъкълс. Мнозина се прибират вкъщи, където намират работата или фермите си в ужасно състояние.
„Имах късмет – където и да отида, имаше работа“, казва Бъкълс. След като завършва бизнес училище, той работи в Торонто, след това в Ню Йорк и след това по параходи, които го отвеждат по целия свят. Той ръководи кабинета в Манила на американския президент Лайнс, когато японците нахлуват във Филипините през декември 1941 г. и незабавно го залавят в плен. Прекарва 39 месеца в лагери и затвори. „Когато свалих 45 килограма, престанах да гледам кантара“, казва той. Франк също така хваща бери-бери, дегенеративно заболяване, причинено от недохранване, което остава с него цял живот. Въпреки това той прави ежедневни упражнения със своите колеги затворници. „Обясних им““ спомня си той, „че сме в тежки обстоятелства, но трябва да поддържаме форма – за когато войната свърши.“ На 23 февруари 1945 г. всички те са освободени при нападение, ръководено от 11-та въздушна дивизия на американската армия. Тогава Франк Бъкълс е на 44 години.
