Ейнар Микелсън – един от най-коравите датски арктически изследователи
Човек може да попадне в някои много различни емоционални състояния, често продиктувани от най-различни елементи. Мнозина най-вероятно познават и депресията като едно от най-коварните състояния. Тя може да се поради от абсолютно всичко, но със сигурност се различава от зимната депресия и по-точно синдромът за края на зимата. Едва ли има човек, който би могъл да изпита точно тази депресия, има ли човек, който обича зимата? Оказва се, че да.
В търсенето на толкова тежки фетишисти ще открием, че полярните бази на Антарктида – Туле, Тревога и Еврика, са имали възможността дори да изследват това състояние. Тяхната зимна депресия или синдром включва някои от следните състояния: безсъние, загуба на здрав разум, раздразнителност, смяна на настроенията, нередовен стомах и дори желание за насилие.
Тук можем да добавим дори хипнотични отклонения и халюцинации, а често самите обитатели на базата остават с един празен поглед, без да могат да реагират, сякаш някой ги е изключил като уред от електрическата мрежа. Точно това състояние има и още едно име – арктически поглед. След установяването на първите симптоми, повечето хора започват да изпитват загуба на паметта, отпадналост и дори непохватност.
По време на арктическата зима, всякакви контакти с външния свят официално приключват. Няма доставки със самолети, липсва достъп до кораби и дори поща. Сухият арктически климат може да постави всеки на изпитание, особено след като атмосферното налягане също пада. Температурите достигат ниво от -51 до -85 градуса по Целзий. Поради липсата на движение, монотонност, суровият климат и дори сексуално ограничение, повечето изследователи са принудени да се изправят пред едно от най-тежките състояния.
Цялото страдание продължава около 7-8 месеца, докато не свърши полярната зима, но дори и след това има последици. И странното е, че често попадаме на хора, които са готови доброволно да преживеят тази емоция. Ейнар Микелсен е именно такъв герой, особено след като трябва да тества духа и тялото си в продължение на 28 месеца. Как се стига до това? През 1909 г. датският полярен изследовател е изпратен на мисия, за да прибере картата и дневника на една изгубена експедиция.
Нейното лобно място е северните брегове на Гренландия и макар и да се очаква точно тази експедиция да отнеме само 10 месеца на Ейнар, периодът се променя драстично. През 1891 г. изследователят Робърт Пейри обрисува източното крайбрежие на Гренландия и посочва каналите, които евентуално могат да разделят острова. Нарича територията – земята на Пейри и така дава шанс на САЩ да постави своите териториални изисквания. Скоро датчаните няма да бъдат доволни и ще започнат експедиции, за да отхвърлят американското право да използват острова и водите около него като свои собствени.
Те заминават през 1907 г. и след като никога не се връщат, Ейнар е изпратен да ги открие. През август 1909 г. неговият кораб остава в плен на арктическите ледове и разстоянието до сушата е около 200 мили – някъде там неговите колеги най-вероятно са посрещнали бялата смърт. 200 мили не са чак толкова много и сигурно биха отнели около седмица за преминаване, но ако условията са нормални.
В тези ледове има далеч по-сурови правила. Екипаж от 6 човека със самия Ейнар, тръгват на мисия, но в последствие капитанът остава само с един неопитен моряк, докато останалите се връщат. Кой обаче е този толкова смел или толкова глупав човек? Роден е на 23 декември 1880 г. и в Дания, Ейнар е човек, който обича морето и е сигурен, че един ден ще отдаде живота си на него, изследвайки всички тайни или поне арктическите. В този период израстват няколко поколения и всички слушат легендите за славните авантюристи.
Логично е, че в един момент и този датчанин иска приключения. Едва на 14 години, Микелсън тръгва на своето първо пътешествие. През 1896 г. преминава около 320 мили от Стокхолм до Гьотенберг, за да докаже на друг шведски изследовател – Саломон Андре, че може да се справи със студа и не случайно именно Ейнар ще бъде поканен в балона с горещ въздух за още един опит за покоряване на ледниците.
Добрата новина е, че младият изследовател отказва на време и после чете във вестниците, че неговия колега е починал, докато се опитва да стигне до Северния полюс. Всички останали пасажери умират. През 1900 г. Микелсън получава място и е поканен от сър Джордж Карл Армдруп за експедиция до Източна Гренландия. На борда е поканен и геологът Ърнест де Ковен Лефингуел. Тяхното пътешествие е от близо 500 мили и в период от 2 години, всички успяват да опишат бреговата ивица.
През следващата година успяват да сверят данните с помощта на картографа Евелин Болдуин, успяват дори да опишат и Арктическия архипелаг, който до днес се използва единствено от руската армия. През 1906 г. бащата на Лефингуел получава средства, за да направи една арктическа експедиция и да потърсят китове, забелязани близо до нос Бароу в Аляска. С 5000 долара и безмоторна лодка, авантюристите тръгват на пътешествие, но едва към остров Флаксман са принудени да спрат. На това място, местните жители показват как се впрягат шейни с кучета и как могат да продължат пътя си през ледовете. През февруари 1907 г. след пропътуването на около 120 мили в рамките на 60 дена, двамата изследователи успяват да стигнат до една фатална точка, която няма как да се пресече и решават да се върнат обратно, следвайки своите стъпки.
Веднага след като се завръщат, Лефингуел се досеща защо неговият кораб не е на място – той е потънал и вече е под дебела покривка лед. Лефингеул остава да изследва леда, докато Микелсън има малко по-различни планове. Той използва шейната, за да премине още около 2300 мили, за да стигне до нос Бароу и Ном, където продължава към Феърбанкс, Валдез и залива на Аляска. Успява да се върне и да бъде провъзгласен за един от първите изследователи. Мнозина биха останали доволни на това развитие, но не и Ейнар, неговото най-голямо приключение предстои. През 1907 г. група датчани трябва да докажат, че Гренландия е цял остров и принадлежи на Дания. Избраните изследователи са Лудвиг Майлус Ериксен и Нийлс Петер Хоег-Хаген.
Тяхната теза е заимствана от картите на Робърт Пийри. Изследователите се насочват към Североизточна Гренландия и започват разглеждането на острова. Издирват прословутия канал на Пийри, който разделял острова на две части, но никога не го открива и успяват да се загубят. През 1908 г. тялото на Бронлунд е открито с карти и дневници. Останалите изследователи не са открити. Дълго време никой дори не заема с търсенето, но един британски инвеститор е готов да плати за нова експедиция и Ейнар и неговите приятели нямат нищо против да завършат започнатото. Преди обаче да тръгнат Микелсън решава, че средствата трябва да бъдат платени от датчани и затова се насочва към правителството, което трябва да защитава своята територия. Сделката е, че британецът и правителството ще поделят разходите си, докато една част ще остане изплатена от дарения на обществото.
Изследователят избира около 6 души за екипаж и се качва на 45-тонния кораб Алабама, който по това време разполага с 15 конски сили двигател. Същият тръгва на 20 юни 1909 г. По пътя си, екипажът взима и младия механик и доброволец – Ивер Иверсън от Исландия. След като пристигат близо до островите Фарои, експедицията започва да бедства. Първо се оказва, че кучетата, които трябва да теглят впряговете са се разболели. Докато успеят да открият здрави животни от остров Аммасалик, тяхното пътешествие се оказва отново забавено до късния август. В края на лятото, дървеният кораб е заземен от ледовете близо до остров Шанън.
На 27 август 1909 г. Микелсън е принуден да напусне кораба и заедно с екипа да направят заслон на твърда земя. Наистина се намират само на 200 мили разстояния от последната известна датска позиция. След като чакат известно време за кучешкия впряг, Ейнар и Ивер тръгват на поход, докато останалата част от екипажа остава да пази лагера. Успяват да открият следи и разбират, че датчаните преди тях са се отправили на разстояние от около близо 500 мили на север. Ейнар се връща обратно на кораба и чака да премине зимата, а след това се готви да тръгне на нова експедиция на пролет. В книгата си „Изгубен в Арктика“, Ейнар разказва, че напускат кораба през март 1910 г.
До края на месец май са успели да открият още един дневник – този на Майлус – Ериксен, който потвърждава, че каналът на Пийри просто не съществува. Доказателството е налично, но точно тогава започват и големите беди. Идва лятото, а с него и ледът започва да се топи и то с висока скорост. Безопасният маршрут за шейната вече не може да бъде спазен. За да не пропаднат под тънкия лед, авантюристите имат нужда от 8 месеца в планирането на маршрута. От глад и мизерия са принудени да изядат кучетата, които теглят шейната, а за капак на всичко започват да халюцинират и преследват въображаеми животни, когато и последното куче е убито и изядено. Когато най-накрая достигат до Алабама, разбират, че техните другари са ги изоставили.
По пътя е минал друг кораб, който им позволил да се приберат безопасно до Дания. Ейнар и неговия нов най-добър приятел ще трябва да прекарат още две тежки зими в Гренландия. Оцеляването им ще зависи от ограничени хранителни запаси, както и преминаващия хищник, който може да се консумира. Макар и да се опитват да наберат някакви запаси, осъзнават, че няма да имат достатъчно за предстоящата дълга зима. Използват дървото от пода на Алабама, за да създадат малка барака, в която да живеят. Всеки ден решават да раздробят нещо от Алабама, за което са сигурни, че може да гори. Едва на 19 юли 1912 г. са открити от норвежкия параход Сьоблимстен.
Само 2 години по-късно датчанина ще се върне, този път, за да поведе експедиция в Източна Гренландия. Той иска да бъде един от последните живи хора в една от най-далечните и не толкова приятелски точки на света. През 1932 г. е отново лидер на 8 изследователя, които трябва да стигнат до зона близо до нос Далтън, където зоната да се картографира. На 90-я си рожден ден, Ейнар е награден от правителството за своите заслуги – голяма част от приключенията са разказани в различни книги и дори филмирани. На 1 май 1971 г. един от най-лютите изследователи ще бъде открит у дома си, а лекарите ще потвърдят, че е починал в съня си. На негово име е кръстен кораб на датската брегова охрана, към това добавяме връх в Гренландия и разбира се, в Дания могат да бъдат открити редица паметници в негова чест.
