Александър Балабанов и истории от Царска България – стражарят не се намесва, докато не види действие

Александър Балабанов е особен кадър на родната литература, един от най-добрите преподаватели в Софийския университет и член на Македонския научен институт. Известен е като преводач и критик, но също така и като един редактор с редица колонки в седмични издания. Една от основните му задачи по време на творческия път е да пише статии и да се стреми да привлече вниманието на европейските общности към българите в македонски земи. Роден е в Щип, тогава част от Османската империя, днес част от Северна Македония.

Завършва гимназия в София, а след това заминава в Лайпцинг където следва класическа филология и през 1904 г. се дипломира. Зад гърба си има редица успехи, включително и създаването на първия литературен вестник в България – „Развигор“. Разхождайки се в архивите, попадаме на негова колонка във в-к „Седмичен преглед“ със заглавие „Какво става в малката България“. Той занимава читателите си в секция „Социална хроника“ и споделя някои лични истории, прекарани в София. Ето какво споделя на читателите на 30 декември 1933 г.

„Това, което ще разправя сега, то е вече наистина много отдавна, много отдавна станало. Още когато бях ученик. Когато бях ученик аз не получавах от никъде пари. Нямах нищо. Нямах често дори квартира, а щом се стоплеше, както писах веднъж вече, построявах си от шума и клони шатра в Борисовата градина. Но без храна рядко оставах. А на дъщерята на перачката давах уроци по геометрия, за да бъда пран. Собствено и нямаше много какво да се пере. На сина на кърпача давах уроци по латински, за да ми кърпи обущата, когато имах обуща.

А на сина на едно тогава заможно семейство още като четвъртокласник бях давал уроци по: латински, гръцки, старобългарски, история и пр. – за да мога да ям три пъти в седмицата топла храна. Когато това ми омръзна, преселих се в една гостилница на вече покойния Григор Панов. От другарство – шест души дойдоха с мен. Но храната бе развалена, често повръщахме. Затова заедно всички го напуснахме и отидохме всички да се храним в гостилница „Братя Миладинови“, където останах до край – но все на кредит. И все на кредити, само аз, разбира се, другите си плащаха редовно.

Григор Панов, разярен от това, че му напуснахме така гостилницата, и понеже смяташе мен за инспиратор на някакъв заговор против него, ми се закани, че ще ме убие.

Една вечер влезна през прозореца в стаята ми с кама, но аз бях подготвен от неговите закани, казах на другаря си Панайот Байчев – той да спи в моето легло. Той бе най-смелия човек на света. Той на драго сърце прие – и го посрещна с друга кама и с револвер.

Един ден, както си вървях по улицата с книжки по мишки, точно пред Народната Библиотека ме настига Григор Панов. Кръвясали очи, разярен, пиян, луд…

– Дай ми парите или се върни в гостилницата ми да ми възстановиш честта – или сега ще ти изпия кръвчицата…

И – казал не казал – извади от джоба си един огромен револвер..

– Ха, ха, ха, сега да те видя, ще ходиш в друга гостилница!

Точно пред входа на библиотеката стоеше стражар на поста си. Той чу и видя всичко – съвсем спокойно.

– Стражар! – извиках аз – помощ, тоя иска да ме убие!

Стражарят се завъртя на ботуша си, обърна се към мен и каза сухо, канцеларски, дисциплинирано, почти научно:

– Не мога. Нямам право. Правилникът ми изрично забранява, не съм видял действие!

Аз се отчаях, уплашен до не знам какво. Но пияният ми кредитор и нападател прихна да се смее като луд.

– Ох, Божичко, ще умра от смях! Ох, умирам! Действие чака, действие!!!

И се примирихме и се преразказвахме случката и се почерпихме. Не бил видял действие!“

Александър Балабанов има доста цветни и интересни истории, които най-вероятно продължават да виреят затворени в архивите. Като едно от острите пера на страната, той оставя доста ярка следа, както в литературата, така и с картини за Царска България.