Съветската репетиция за Чернобил – първият ядрен реактор гърми в завод за атомни подводници
Чернобилската атомна централа избухва през 1986 г. и демонстрира отчаяните опити на СССР да прикрие една от най-страховитите катастрофи в историята на човечеството. Достатъчно е да обърнем внимание на статистиката, която ще ни покаже, че радиацията от двете атомни бомби над Япония не е дори близко до отровите, които се изпускат от реактора. Има само един проблем, това не е първата ядрена катастрофа на СССР.
Чернобил е първата регистрирана, защото радиационният облак скоро тръгва като киста из цяла Европа, а малко след това ще се регистрира до всяка една точка на света. Тогава идва и по-интересният въпрос: има ли и други подобни изцепки? Краткият отговор е: да. В следващите редове ще обърнем внимание на малко по-дългия и не трябва да забравяме, че има и една единствена прилика в цялата история – Анатоли Дятлов присъства и в двете аварии.
Радиационния инцидент в централата Красно Сормово в Нижни Новгород (тогава познат само като Горки) ще привлече вниманието на властта. Това ще е един от многото прикрити атомни инциденти. На 18 януари 1970 г. или близо 16 години преди Чернобил, по време на конструкцията на атомна подводница, инженерите ще направят една фатална грешка. Кадри от КГБ пристигат, за да изчислят щетите и да засекретят събитието, което може да постави изтока обратно на картата, при това не с особени позитиви.
По това време никой няма да признае, че подобен инцидент изобщо е настъпвал. Тайната ще се пази повече от половин век, преди да се появи Александър Токарев – журналист от NN.RU, който има възможност да говори с някои от оцелелите. Разсекретяването на документи продължава да става особено бавно, някои никога не излизат на бял свят. Времето не е на страната на онези, които е трябвало да се пазят, а радиацията никога не пита за истината, тя прави това, което винаги е правила – убива.
Град Горки е един от секретните градове, които изобщо не съществуват на картата. Корабостроителницата на Красно Сормово е една от водещите в производството на бойна техника. През януари 1970 г. дори тя е затворена и пазена строго, след като СССР поставя началото на атомната си програма. Малко по-рано САЩ вече са демонстрирали своите атомни подводници – способни да плават със седмици, без да се налага дори да се показват на брега, следователно изтока трябва да бързо да навакса и да има еквивалент на това оръжие.
Проблемът е, че когато работата трябва да се изпълнява бързо, тя не винаги може да носи същото качество. Някъде там, на десния бряг на Волга, СССР инвестира милиони, за да завърши своя Проект 670 Скат. Това е ядрена военна подводница с номер К-320. В две съседни легла се произвеждат и К-302 „Сом“ и К-308 „Сомга“.
Цивилните знаят, че в този завод се произвеждат лодки за комерсиално плаване, както и кораби за търговския флот. Параванът дълго време се смята за успешен, но реално е фабрика за бойни машини. От тук излиза първата дизелова подводница „Комсомолец“, а след нея започва и масовото производство. Ядрените подводници започват да се произвеждат през 1967 г. и не всички имат толкова голям успех – К-19 е една от тях.
До 2005 г. заводът продължава да работи по план, като за целия си период е успял да създаде 37 ядрени подводница. Странното е, че именно това е фабриката, която произвежда Т-34 и по време на Втората Световна война е бомбардирана безмилостно. След това я префасонират на фабрика за кораби.
Проблемът е, че проектът трябва да бъде завършен за точно три месеца. С наближаването на всяка една годишнина в календара на Съветския лидер, всяка една фабрика не просто иска да впечатли с напредък, изплатен по-късно в премии, но и да докаже своята вярна служба. В този случай се празнува 100-тната годишнина от раждането на Владимир Ленин. В завода мечтата на всички е да предоставят на големия празник и едно от най-смъртоносните оръжия на СССР, което спокойно ще може да неутрализира големия враг – САЩ.
Никой обаче не казва, че реално по това време САЩ вече има 7 ядрени подводници и продължава да работи с огромни темпове в тази насока. Поставянето на ядрен реактор в подводница е доста сложна задача. Въпросната система трябва да работи стабилно и да издържа на огромното налягане. Във въпросния ден започва тестване на хидравличните системи на първата верига на реактора. За целта трябва да се разбере дали ядрения реактор може да издържи налягане от 250 атмосфери.
При успешни тестове, реакторът може да оперира и в бойни ситуации, а това ще е още една добра новина. При сглобяването на една подводна лодка е необходимо целият процес да бъде събран на едно място. Всичко трябва да се инспектира, не само от реактора, но и от всички набавени части. В Горки огромна част от арсенала се доставя от други градове. Никой не може да направи тестове, поради простата причина, че подводницата все още стои на своите платформи.
За пускането на плавателния съд се иска разрешение от Москва, започва изпускането на близките язовири, за да се качи нивото и след това подводницата или кораба се изнасят в открито море, където да бъдат пуснати. Около 9 и 30 сутринта има 156 души в работилницата. За да се направи тази суха тренировка, плавателния съд се херметизира и започват тестовете на реактора. Трима души от екипа – Николай Лисов, Вячеслав Горокхов и Николай Помозов се намират близо до реактора.
При изпълнението на задачата, провеждана много пъти с други подводници, всеки един знае къде точно трябва да бъде. Секретната операция е успяла да намери най-добрите в тази индустрия и да ги събере на едно място. Според изчисленията на КГБ, процентната грешка на целия състав е свалена до абсолютната нула, но след като четете тези редове, очевидно не е така.
Реакторът се зарежда с ураниево гориво. Металните прътове за редуциране на мощността трябва да се поставят преди това. По време на транспорта на реактора, който винаги се доставя празен, техниците в другия завод поставят пластмасови, които да играят ролята на защита при транспорта. В деня на зареждането, техниците не са заменили всички, а са оставили някои от транспортните директно в реактора. Нещо още по-страшно е, че прътовете за монтаж се намират точно до реактора, но никой не ги забелязва.
Само 5 минути след пълненето с уран в завода се бие тревога. Зареждането на реактора е станало малко по-рано и той бързо е започнал да работи на пълни обороти. Под налягането на водата, пластмасовите тапи започват да се изстрелват една след друга. Водата достига до урана и започва да реагира. Налягането на водата продължава да надвишава критичните стойности на реактора и следва хидравлична експлозия.
Мощността на взрива успява да скъса контролните прътове, мощността е толкова висока, че те излитат и пробиват тавана на фабриката. Според оцелелите, потопените в уран прътове ще бъдат открити няколко месеца по-късно, когато снегът се е разтопил. До тогава радиацията вече е свършила своето. Водата в реактора, изоставайки от масата на металния прът, успява да се издигне на височина от 60 метра, пръскайки радиоактивни частици навсякъде. Необходими са 15 секунди, преди да се задейства автоматичната защита от по-жестока експлозия. Реакторът е повреден и изключен. Механиците, които се намират в завода, вече са с фатална доза облъчване. След преглед на всички пострадали, болницата в Москва – единствената за лечение на лъчеви болести – ще ги приюти веднага и ще търси начин да ги спасява. Около 16 години по-късно там ще отидат и пожарникарите от Припят, които нямат никаква представа какво са гасили.
Тримата железари, които са били в епицентъра на експлозията, умират до месец. След тях идва и боцман Иван Коркин, той се бори с радиацията още три месеца. Сердюк, Сорокин и Горев прекарват четири месеца в болницата и оцеляват. Още около 150 човека получават висока доза радиация. Всички останали са записани с висока до средна доза. Реакцията на КГБ е моментална и инцидента се прикрива в продължение на 25 години. За съжаление щетите не са само за работниците. Изсипаната радиация е успяла да вземе живота на повече от хиляди души след това.
Още в самото начало радиото запазва абсолютна тишина по темата. Вестниците също не пишат нищо. Служителите от завода, които са на ясно със случилото се, трябва да подпишат споразумение за тайна. Забранено е да се говори за случилото се с приятели. Заплахата за уволнение и затвор ще започнат да се появяват все по-сериозно. Голямата трагедия за източния блок е, че информацията се споделя в „Гласът на Америка“ – вражеска радиостанция, която не само има информация за работата на завода, но и знае какво точно се е случило.
По това време останалите радио станции в Европа нямат такива данни, след като използват основния информационен поток. Веднага изтока отговаря, че няма нищо подобно и доказателства липсват. Архивът не пази нито един документ или рапорт от въпросните действия. Основната информация на елиминаторните по-късно е запазена под формата на показания. Над 200 души ще отидат в Москва за лечение от лъчева болест. Мнозина ще се връщат в следствие на още много проблеми и главоболия.
През 1970 г. Витали Войтенко работи в същия завод като инженер. Той прави последните тестове на системите и след инцидента е сред доброволците, които искат да изчистят. Години по-късно, когато секретността се вдига, той ще създаде януарски екип на всички 70 ликвидатора и ще бъде директор на същото бюро. Войтенко реално разбира истината за инцидента на третия ден от събирането на оцелелите. Преди това на работниците им е забранено да говорят или да влизат в централата.
На следващия ден след експлозията всички служители са изпратени обратно у дома си. Теми като радиация и лъчева болест, не могат да се коментират. Виктор Кашин е млад инженер в същия завод, който се занимава именно с реактори. Той е един от първите, които осъзнават какво се случва и бързо съветва всички да бягат по-далече. След няколко часа е извикан и уволнен моментално. Изпратен е да работи в бюрото за експериментална механика, но след това получава билет за Далечния Изток, където никой не знае с какво ще се занимава.
Според ликвидаторите и тяхната история, малцина са знаели за опасността от радиацията. След около 3 дена от инцидента, повече от 3 хиляди души напускат фабриката. Никой не казва нищо на града, особено за надвисналата опасност. Липсват предупредителни сирени. Сценарият ще се повтори още един път в Чернобил, но този път магнитудът на аварията няма да може да бъде прикрит толкова лесно.
Първите изпратени за ликвидация не са военните, а електротехници и пожарникари. Четирима млади инженери са изпратени да преведат в изправност реактора и самата подводница. Няколко пожарникарски бригади трябва да изгасят пожарите, за да се възстанови работата. Никой няма дори необходимото защитно облекло. След около час пристига и военната радиационна група, която трябва да неутрализира заплахата. Неин ръководител е лейтенант Валенти Днепровски.
Избрани са 20 доброволци, които да започнат да измерват радиационния фон и са изпратени в различни територии. Военните се насочват към реактора. В този момент нямат защитно облекло и влизат със стандартните си униформи. Предоставени са им защитни костюми за химическа атака, които нямат нищо общо с радиацията. Валентин има диплома по радиофизични науки и много добре осъзнава какво ще се случи с него.
Никога не спори за нареждането. През следващите години всички негови помощници ще умрат един след друг. На 19 януари пристига и специална комисия, която да установи какво се е случило. Сред тях е и академик Александров – създателят на реактора. Поредната извършена глупост е, че комисията иска да влезе в завода, запечатан по-рано от пожарникарите. В рамките на ден и половина, радиоактивния прах се е натрупал във въздуха и при отварянето на вратите, той тръгва смело към града.
Повечето идват в работните си дрехи и дори не се опитват да се преоблекат. Едва след седмица става ясно, че снегът, който вали, е радиоактивен. Части от него ще се изсипят във Волга и ще продължат да се носят из Русия. На 20 януари Александров и Михаил Юриев – директора на завода – ще се срещнат с Борис Бутома – секретарят на комитета за корабостроене. Изпратени са 18 доброволеца, които трябва да бъдат пример за изчистване на отломките, за да се достигне до реактора. По-голямото безумие е, че те не се опитват да затворят или запечатат завода, а да го изчистят и да приключат работата по плавателния съд на време.
Повечето влизат след чаша водка, защото това било препоръчано от лекари – реално няма никаква връзка между алкохола и радиацията. През следващите няколко дни само трима души ще оцелеят. След първите 18 души са изпратени още 1000 работника. Радиоактивния прах се чисти с помощта на метли и парцали. Заразената вода отива директно в реката. Всички работят в червени и жълти зони за 2 до 4 часа. По това време има винаги дозировчик, който да проверява нивото на радиация. След всяко чистене, работниците преминават през щателно почистване. За всеки изработен ден, държавата заплаща сумата от 50 рубли.
Алкохолът е безплатен. Александров си спомня, че водка има в столовата, има в коридорите, има дори в тоалетните. Няма бутилки, директно се налива в 3-литрови буркани. Всички вярвали, че алкохолът предпазва от радиацията. Единствената помощ е, че успява да притъпи усещането за сигурна смърт. Работата по почистването продължава до 26 април 1970 г. Няколко дни след това, ликвидаторите влизат в подводницата и започват да чистят и нея. Инженерите сменят стария реактор с нов.
Работата завършва точно на 100-та годишнина на великия лидер. Подводница К-302, която се произвежда в съседния завод е готова на време и пусната веднага в експлоатация. К-320 е пусната през следващата година, но с нов реактор. Директорът Михаил Юриев получава награда „Герой на социалистическия труд“ и след това взима „Орден на Ленин“. Усилията на работниците не са толкова добре оценявани. Някои умират в адски мъки, други успяват да получат някаква награда за усилията си.
Лейтенант Днепровски получава наградата „Герой на Съветския съюз“ и отказва да се подпише на документа. Причината е, че вижда в списъка огромен брой офицери, които не са работили в червените зони. Той ще бъде и първият човек, който е изключен от списъка с наградените. Неговите работници също не получават награди.
Жителите на града разбират, че има някакво заразяване на водата от близкия резервоар. След това в късната пролет идва време за къпане, но властите забраняват плуването и взимането на вода, защото може да избухне холера. Вестниците продължават да предупреждават и през следващите месеци. През същата година в Грузия има епидемия от холера. Заразата успява да стигне до Крим, Одеса и Астрахан. В Горки няма никаква холера, но има достатъчно добра причина да се заложи именно на нея.
Първият път, когато се заговаря за този инцидент е през 1992 г. Министерството на отбраната и флотата ще признае, че е имало подобен случай, който е седял с години сред всички маркирани със знак „Строго Секретно“. След падането на режима и самите ликвидатори ще признаят какво се е случвало. Веднага след Чернобил ще стане ясно, че много журналисти се опитват да открият някаква информация за други инциденти, но Горки е достатъчно защитен.
Поне през 1991 г. ликвидаторите от Чернобил получават някакво признание. Хората в завода не получават нищо. Дори и след падането на режима няма някаква благодарност, сякаш това наистина не се е случвало. Дори и 50 години след самия инцидент, Путин никога не обръща внимание на този случай. През 1995 г. от този завод излиза последната подводница и след това започва производството на търговски кораби. Съдбата на К320 е също толкова тъжна. Подводницата се продава за скрап през 1994 г.
Една забавна история е, че въпросната може да се е озовала във владение на компанията Pepsi, която в края на 80-те години подписва договор със СССР, че ще доставя своята напитка. Историята разказва, че за безалкохолното са изпратени 17 подводници, един крайцер, фрегата и унищожител. Не е ясно в какъв срок са изпращани корабите, но по това време Pepsi се превръща в 7-та морска сила на света.
