shareit

Кървавите дела на Ратко Младич и преследването му след войната

| от |

Думата „геноцид“ е синоним за едно от най-грозните човешки лица. През годините сме чували за редица такива. Като започнем от Втората Световна война, разходим се в някои от страните в Африка, преминем покрай Балканите и продължим към Азия, Северна и Южна Америка. Интересен факт е, че до днес Арменският геноцид не е признат като такъв, поради простата причина, че думата започва да се използва непосредствено след Първата Световна война. Един от най-близките, които са се случвали близо до България, е така нареченото клане в Сребреница.

Престъпленията там се случват и след като ОН обявява въпросната локация за безопасен регион, който трябва да се охранява от външни сили. Изпратените войници са канадци, които по-късно предоставят контрола на холандски батальон. Обявяването на защитена зона става с помощта на Резолюция 819 – същата гарантира защита на цивилното население, забранявайки влизането на въоръжени сили в охранявания периметър.

Малко по-късно Сребреница става демилитаризирана зона. Това означава, че всички сили в този регион трябва да предоставят своите оръжия, амуниции и мини, а след това всички сили, които представляват някаква заплаха трябва да се оттеглят. Двете страни споделят и различен сценарий. Командир Том Кареманс от Холандия ще сподели, че не е успял да разположи силите си в Сребреница, макар и договорите да посочват друго, а освен това не са предоставени оръжията, които са били изисквани.

Босненците не спират да се оплакват от сръбски нападения, докато самите сърби заявяват, че Сребреница се използва като база на босненските сили и след това се извършват различни контра-атаки в региона. Малко след това между 1000 и 2000 войника от сръбските сили се позиционират близо до зоната, оборудвани с танкове, бронирани машини, артилерия и дори минохвъргачки. В началото на 1995 г. вражеските сили започват да се струпват в региона на Сребреница.

По това време миротворците съобщават, че все по-малко конвои с провизии продължават да стигат до зоната. Всички закони просто отпадат, докато насилието, проституцията и търговията на черно започват да се практикуват открито. В региона липсва храна, лекарства, муниции и гориво. Холандците са принудени да извършват своите патрули на крак. Холандските войници, които напуснат периметъра, по-късно нямат свободата да се върнат обратно.

През март и април започват да пристигат доклади, че сръбските сили са започнали да се струпват в два от най-големите наблюдателни поста. Директива 7 изисква от сръбската армия да откъсне и раздели физически двата региона – Сребреница и Зепа – и дори да ликвидира шансовете за комуникация между обитателите. По този начин ще се създаде чувството за несигурност, подчертавайки кризисното състояние и липсата на каквито и да било шансове за оцеляване.

В средата на 1995 г. планът сработва и катастрофата е вече налична. Няколко пъти се изисква отварянето на хуманитарни коридори за евакуация, но това не се случва. Жертвите, умиращи от глад, започват да растат в геометрична прогресия. В последни опити, армиите на Босна и Херциговина извършват някои диверсионни атаки с идеята, че ще принудят сръбската армия да се оттегли. В отговор генерал Ратко Младич се свързва с централата на ОН и заявява, че няма повече да толерира подобни удари. В ранното утро на 6 юли 1995 г. около 2000 сръбски войника се подготвят за нападението.

През следващите няколко дни миротворците ще изпратят информация, че техните командни постове по южната граница на защитената зона падат един след друг. Някои холандци отстъпват директно в безопасната точка, докато други са принудени да се предадат веднага. Защитните сили на босненците са около 6000 войника, но те са изложени на тежък огън и са принудени да отстъпят директно в града. Веднъж след като южния периметър пропада, повече от 4000 босненци, които живеят в шведски комплекс за бежанци, бързат да напуснат града и бягат на север от Сребреница.

По това време холандски войници съобщават, че сърбите провеждат прочистване на домовете. На 8 юли бронирана техника на холандците е подложена на огън и също се оттегля. Повечето босненци искат защитната техника да остане и да ги пази и дори правят барикади, с които да спрат холандците да напускат. Докато колоната на ОН напуска територията. Един от фермерите не вярва на очите си и хвърля ръчна граната по своите „защитници“, убивайки един войник.

Босненците са изпълнили изискванията и са предоставили своето оръжие на холандците и други сили на ОН, като сега вече няма как да се защитават. Новата заповед е превземането на Сребреница. На 10 юли полковник Кареманс изисква въздушни подкрепления от НАТО, за да може да защити мирното население. Хората бягат по улиците, някои са успели да се въоръжат. Танковете се доближават близо до защитната линия, но ударите от ВВС започват в следобеда на 11 юли 1995 г.

Опитите да се удари артилерията, не са успешни и поради влошена видимост, ударите така и не могат да се извършат. Отделно от това, сръбската армия заявява, че ако въпросните атаки не приключат, удари ще бъдат направени и по лагера на Потокари, където се намират холандски и френски военнопленници, а след това армията ще продължи към бежанците, които към този момент са около 20-30 хиляди души. Малко по-късно към залез, генерал Младич и други негови колеги ще направят триумфалната си разходка по улиците на Сребреница – новият призрачен град и скоро масов гроб.

Докато те се разхождат, бежанци от Сребреница се събират в Потокари. Някои от холандските войници си спомнят как човешката маса се е опитала да прегази войниците, които към този момент се опитват да помогнат. Лагерът успява да приюти определено количество хора, докато други остават навън пред оградите. В Поточари започват да горят къщи. По улиците се струпват по 20-30 тела на убити. В цинковия завод започва да се говори за купища човешки тела, които се товарят в камиони. Войниците избират определени хора от тълпата и след това ги извеждат.

Холандски лекари по-късно ще споделят как са виждали изнасилвания по улиците. На 12 юли сръбските сили започват да събират мъже и момчета, като ги отвеждат в различни локации. Избират се предимно мъже на възраст, в която могат да бъдат привикани за доброволци в армията. На 15 юли става ясно, че от пристигащите бежанци в лагера, няма никакви мъже. Изпратените хуманитарни помощи в Сребреница не могат да влязат и са отпратени от сръбските войници. В следващите дни ще се чуват само изстрели, но нито един чужденец няма да бъде допуснат да влезе в града.

В града започват да се носят и слухове за сръбски войници в холандски униформи, които избиват цивилно население – това поне са показанията на някои от оцелелите. Изнасилванията, убиването на деца, това също са показания на свидетели и оцелели, както от жители на Сребреница, така и от холандски лекари, които са на мястото. С много преговори и усилия, най-накрая сръбските сили се съгласяват да позволят на 25 000 жени да напуснат региона и да бъдат изпратени в безопасна територия.

Някои от бежанците се опитват да избягат през гората, но след като няколко месеца са оцелявали на предела, не успяват да стигнат далече. Мнозина са открити и разстрелвани на място, някои късметлии са взети в плен. Екзекуциите са признати официално едва през 2004 г. Властите признават, че знаят за извършените масови убийства. Според разархивираните данни, всички убийства са били планувани още тогава.

Изследванията показват, че в региона броят на жертвите е над 7800 души, като повечето са записани в папка с 34 страници. Оправданието е, че това са хора, които могат лесно да станат доброволци – тоест избиваните са мъже, които могат да изпълняват военна служба. Това не обяснява броя на децата в малолетна възраст, нито на пенсионерите. 13 юли се оказва една от най-черните дати, защото в региона се извозват мъже в различни части на покрайнините – предимно долините на реки.

Около 70 души се изправени за разстрел по бреговете на река Джадар и след това са застреляни. Един от мъжете е ранен в бедрото и скача в реката, като по-късно ще води комисията, за да ексхумира телата. В долината на река Церска са докарани няколко камиона, следвани от БТР-и. Жителите слушат половин час стрелба да идва от гората. Малко по-късно пристига и багер, който да заличи следите. От тук ще бъдат извадени около 150 тела. От всички изброени, само трима души носят военни униформи.

Телата са със завързани ръце зад гърба. В Кравица са изпратени няколко автобуса с мъже и момчета, а някои разузнавателни снимки показват как мъже са насочени към близкото ТКЗС в Кравица и след това са затворени в бараките. Според официални данни между 1000-1500 души са застреляни. Около 6 часа следобед, в бараките се хвърлят гранати и се стреля с различно оръжие, включително РПГ.

Стреля се и по хората, които се опитват да избягат през прозореца. Един от оцелелите ще разкаже, че когато се опитал да избяга, не можел да усети бетона на пода, след стрелбата от него се излъчвала топлина. Кръвта на жертвите е била като настилка. Под краката си, човекът чувал как хора плачат и охкат, когато ги настъпвал, понякога чувал и трошенето на кости. На края се опитал да избяга през прозореца, но е прострелян. Въпросният мъж се преструва на мъртъв и чака до сутринта, за да използва мрака, за да се спаси.

В последствие ще стане ясно, че генерал Ратко Младич ще бъде изправен в Хага за престъпления срещу човечеството. Тогава медиите ще сложат и много подходящ прякор „касапът от Босна“. Той ще е един от хората, които ще получат доживотна присъда за извършването на геноцид и престъпления срещу човечеството. Неговото залавяне отнема много време, защото има слухове, че се крие в Белград, други  споделят, че е в Черна гора. През 2006 г. е забелязан на футболен мач между Сърбия и Китай, като бившият генерал дори се възползвал от VIP ложата.

За властите става ясно, че повечето информация е опит за заблуда. Младич живее спокойно в Белград, докато не е арестуван Слободан Милошевич. През 2004 г. войници на ОН успяват да го срещнат, Ратко прави самостоятелна изява, като конфронтира войниците за носенето на оръжие. Генералът кара ски в бившето олимпийско село в Сараево. Войниците не му обръщат внимание, но след като изпращат командоси, които да го задържат, квартирата му е празна.

През следващите 7 години ще има официална награда за залавянето му – към края тя е около 10 милиона евро. Ще се пуска фалшива информация за неговото залавяне, ще се пускат и документални филми, които ще показват как той живее свободно и спокойно. Въпреки това никой не може да го открие. През 2010 г. семейството му ще се опита да го обяви за мъртъв. Ако обаче тази декларация се потвърди, то вдовицата трябва да получи държавната помощ и евентуално да успее да продаде всичкото му имущество. По това време Младич се крие в къщата на семейството му.

Около 4 часа сутринта на 26 май 2011 г. в Лазарево, сръбски специални части на полицията, носещи униформи без никакви нашивки, с маски, успяват да щурмуват четири от къщите, в които е известно, че живеят роднини на генерала. Полицаите успява да го заловят и го принуждават да се идентифицира. Генералът предава и два пистолета, които носи винаги със себе си. На 27 май висшия съдебен съвет заявява, че генералът може да бъде екстрадиран.

В денят на изслушването на окончателната присъда в Хага, 78-годишният бивш военен ще заяви, че разбира всички обвинения – общо 10. Генералът говори само два пъти. Първият път потвърждава, че може да изслуша цялата присъда. А вторият път крещи, че всички обвинения са лъжи и също така поздравя един от съдиите с думите „Да ти е*а майката!“, показвайки среден пръст на свидетелите в залата. Към този момент Ратко Младич се намира в затвор и чака последните си дни. В модерната история той остава като един от най-големите варвари.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Кървавите дела на Ратко Младич и преследването му след войната

Повече информация Виж всички