5 писма, променили американската история

В днешно време имейлите и чатовете представляват по-голямата част от кореспонденцията ни, но имаше време, когато ръкописното писмо притежаваше значителна тежест – много по-голяма от хартията, на която е написано.

Ето 5 писма, които са имали доказано и силно въздействие върху историята на САЩ.

Писмото, което накара Ейбрахам Линкълн да си пусне брада

През 1860 г. Ейбрахам Линкълн е кандидатът на републиканците за президент на САЩ . Тогава той е гладко избръснат – външен вид, който рязко контрастира с изображенията и портретите, с които е стане известен днес. Да си пускане брада е предложение от едно 11-годишно момиче на име Грейс Бедел, което дава непоискани съвети за цялата кампанията на кандидат-президента. В писмото си до Линкълн тя заявява, че лицето му, което описва като „толкова тънко“, би спечелило от брада, защото „всички дами харесват мустаци“.

Линкълн ѝ отговаря само няколко дни по-късно, че може би брадата ще е малко „глупав ход“, тъй като никога преди това не си е пускал такава. Въпреки опасенията, той все пак го прави – и тя става може би най-известната в американската история. На път за встъпването си в длъжност през 1861 г. той се отбива в родния град на Бедел – Уестфийлд, Ню Йорк, за да ѝ съобщи, че е взел съвета ѝ присърце.

Писмото от Алберт Айнщайн, с което започва атомната ера

За Алберт Айнщайн би било невъзможно да разбере сериозността на думите си, когато подписва писмо от 2 август 1939 г., по-късно препратено до президента Франклин Делано Рузвелт. В него той го предупреждава за работата, извършвана от учени като Енрико Ферми и Лео Силард, която един ден може да доведе до „ядрена верижна реакция в голяма маса уран“. Айнщайн пише, че последиците от подобно постижение ще бъдат „изключително мощни бомби от нов тип“.

Мотивацията му е да съобщи на правителството на Съединените щати за потенциала на супероръжието – и че може да бъде разработено първо от Германия, ако САЩ не направят нищо. Когато Рузвелт получава писмото, той казва на военния си съветник генерал Едуин Уотсън да предприеме действия.

Силард също води кореспонденция с Рузвелт. След получаването на първоначалното писмо президентът също обещава да финансира изследванията на Лео в областта на ядреното делене. Когато тези средства закъсняват, Силард отново пише на президента и заплашва, че ще публикува написана от него статия, в която подробно е описана част от информацията, необходима за създаването на ядрено оръжие, ако не изпълни обещанието си. Желанието му се сбъдва, макар че по-късно той изразява съжаление за това, че е задвижил това колело, тъй като се опасява, че ядрената война би била катастрофална.

Писмата, взети заедно, поставят началото на верига от събития, водещи до проекта „Манхатън“ и разработването на атомните бомби, използвани в Хирошима и Нагасаки през 1945 г.

Писмото от Джордж Вашингтон, което печели Американската революция

Джордж Вашингтон има един проблем. Главнокомандващият на Континенталната армия е в разгара на борба, в която американските колонии се опитват да се отделят от Великобритания и тя не върви добре: Британската армия е превзела пристанището на Ню Йорк и напредва всеки ден. Вашингтон смята, че би могъл да се възползва от помощта на шпионин в града, който да докладва какво се случва зад вражеските линии. Когато не успява да събере доброволци освен неопитния младеж Нейтън Хейл, който е заловен и обесен след по-малко от две седмици, Вашингтон пише писмо до един доказан агент на име Натаниел Сакет.

Джордж му предлага 50 долара на месец, за да разработи мрежа от шпиони и система за шпионаж, която да събира разузнавателна информация. Въпреки че Сакет не успява да постигне голям напредък, друг оперативен работник, Бенджамин Талмадж, успява. Неговият шпионски кръг „Калпър“ успешно събира информация за движението и плановете на британските войски и я доставя на Вашингтон. Така през 1781 г. генерал Корнуолис се предава.

Писмото от една майка, което помага на жените да получат правото да гласуват

През 1920 г. съдбата на избирателното право на жените е в ръцете на човек, който публично се противопоставя на движението. На 18 август същата година представителят на Камарата на представителите в Тенеси Хари Томас Бърн гласува решаващо за това дали неговият щат ще ратифицира 19-ата поправка. Тенеси става 36-ият щат, който прави това, с което се изпълва необходимото количество щати (3/4 от общия брой тогава), което е необходимо за предоставяне на правото на жените да гласуват. Този глас на подкрепа обаче е неочаквано, тъй като Бърн носи червена роза, която е символ на антисуфражистите. Същата тази сутрин местен вестник публикува реклама, в която апелира хората да „носят червена роза“, за да помогнат за отхвърлянето на поправката, „най-важният въпрос, който е стоял пред Юга след Гражданската война“.

Когато след продължително обсъждане най-накрая идва време за гласуването, Бърн изненадва наблюдателите, като я подкрепа. Причината? Писмо от майка му Феб Енсмингер Бърн, което го призовавава да подкрепи каузата. „Не забравяй да бъдеш добро момче“, увещавала го тя. По-късно Бърн казва, че „майчиният съвет винаги е най-сигурен за едно момче“.

Писмото, което оказва влияние върху движението за граждански права

Когато на 12 април 1963 г. лидерът за граждански права Мартин Лутър Кинг-младши е вкаран в затвора в Бирмингам, Алабама, за участие в неразрешено шествие, той не си губи времето. Кинг използва всички налични материали- включително полетата на вестниците и хартията, предоставени от адвоката му – и прекарва седмицата, в която е затворен, във формулиране на красноречив и премерен отговор на критиките от страна на местното духовенство, че протестите не са решение. До 16 април той съставя това, което ще стане известно като „Писмо от бирмингамския затвор“ – дълго послание, което изтъква необходимостта от публични демонстрации срещу сегрегацията.

В писмото си Кинг страстно се противопоставя на идеята за търпеливо изчакване социалната промяна да бъде осъществена. „Несправедливостта някъде е заплаха за справедливостта навсякъде“, пише Кинг. Писмото, което по-късно е публикувано в The Atlantic, както и в книгата на самия Кинг „Защо не можем да чакаме“ от 1964 г., се разглежда като призив за активизъм в един ключов период от историята и като документация на самото движение.