Украсените скелети на забравените католически „мъченици“
Пол Куданарис не е човек, който се притеснява от страховитото. Въпреки че историкът на изкуството, автор и фотограф от Лос Анджелис, твърди, че очарованието му от смъртта не е по-голямо от на другите хора, той посвещава кариерата си на изследване и документиране на неща като църковни гробници, костници и светилища. Ето защо, когато по време на изследователска екскурзия през 2008 г. мъж от едно немско село го пита дали се интересува да види разрушена стара църква в гората със скелети, покрити с бижута, отговорът на Кудунарис е: „Да, разбира се“.
Кудунарис се озовава в това конкретно село близо до чешката граница, за да документира крипта, пълна с черепи, но интересът му към скелета, покрит със скъпоценни камъни, за малко отлага този процес.
Църквата – по-скоро като малък параклис – наистина е в руини, но все още има пейки и олтари, всички разрушени от години неглижиране от източногерманската комунистическа власт. Той намира скелета по една странична пътека, зад няколко дъски. Докато маха дъските, усеща, че нещото го наблюдава с големи, червени очи зад витрина. Скелетът е подпрян в изправено положение, носи дрехи, подходящи за крал, а в протегнатата му ръка има чаша, за която се смята, че съдържа собствената му кръв. Кудунарис отписва фигурата като „някакво уникално странно нещо“.
Но след това намери нов подобен скелет – в друга немска църква, която посещава известно време по-късно. Скрити в крипта на същото място намира още два такива скелета. „Тогава разбрах, че се случва нещо много по-широко и по-зрелищно“.
Тези скелети са така наречените Катакомбени светии – някога почитани свети предмети, считани от католици от 16 и 17 век за местни закрилници и олицетворения на славата на отвъдния живот. Някои от тях все още почиват в определени църкви, а други са пометени от времето и завинаги изчезнали. Кои всъщност са били тези хора в живота, е невъзможно да се знае. „Това е част от обаянието на тези открития за мен“, казва Кудунарис.
На 31 май 1578 г. местните лозари откриват, че отклонение по протежението на е древния римски път Виа Салария в Италия води до катакомба. Тази катакомба се оказва пълна с безброй скелети, които вероятно датират от първите три века след появата на християнството, когато хиляди хора са преследвани за практикуването на все още забранената религия. Приблизително 500 000 до 750 000 души – предимно християни, но и някои езичници и евреи – намират последно място за почивка из подобни римски катакомби.
За стотици скелети обаче това място за почивка ще се окаже, че не е последно. Католическата църква бързо научава за откритието и вярва, че е от боговете, тъй като много от скелетите най-вероятно са на раннохристиянските мъченици. В Северна Европа, особено в Германия, където антикатолическите настроения са най-жарки, католическите църкви страдат от грабежи и вандализъм по време на протестантската революция. Така свещените реликви на тези църкви до голяма степен са изгубени или унищожени. Новооткритите свети останки обаче могат да възстановят и морала на енориите, които бяха разграбени.
Светите тела стават силно търсени съкровища. Всяка католическа църква, колкото и малка да е, иска да има поне едно, но ако е възможно, колкото се може повече. Скелетите позволяват на църквите да направят „грандиозно изявление“, казва Кудунарис, и са особено ценени в Южна Германия, епицентъра на „бойното поле срещу протестантите“. Заможните семейства ги търсят за частните си параклиси, а гилдиите и братствата понякога обединяват ресурсите си, за да осиновят мъченик, който след това ще стане покровител, например, на тъкачите на плат.
За малка църква най-ефективният начин за получаване на заветните останки е лична връзка с някой в Рим, особено с някой от папските стражи. Подкупите също помогнат. След като Църквата потвърди заповед, куриерите – често монаси, които специализират в транспортирането на реликви – доставят скелета от Рим до съответното място на север.
В един момент Кудунарис се опитва да прецени в пари колко печеливши са тези начинания за доставчиците, но се отказва, че обръщането на изчезнали валути в съвременни и коренно различната рамка за живот пречат на точния превод. „Единственото, което мога да кажа е, че те направят достатъчно пари, за да си заслужава.“
Ватиканът изпраща хиляди мощи, макар че е трудно да се определи точно колко от тях са пълни скелети, а не само единична кост, череп или ребро. В Германия, Австрия и Швейцария, където се пращат по-голямата част останките, църквата изпраща поне 2000 пълни скелета, изчислява Кудунарис.
За Ватикана процесът на установяване кой от хилядите скелети принадлежи на мъченик е неясен. Ако намерят буквата „М.“ гравирана до труп, те го приемат за обозначаване на „мъченик“, игнорирайки факта, че първоначалното може да означава и, например, „Марк“, едно от най-популярните имена в древен Рим. Ако с костите има и някакъв флакон с дехидратирана утайка, те предполагат, че това е кръвта на мъченика, а не парфюм, който римляните често оставят на гробовете по начина, по който днес оставяме цветя. Църквата също вярва, че костите на мъчениците отдават златист блясък и слабо сладникава миризма. Екипи от екстрасенси също помагат като се разхождат оз труповете, изпадат в транс и посочват кой от тях е свят. След като се определят едни скелети като святи, Ватиканът решава на кой да се даде титлата мъченик.
Въпреки че има съмнения към Ватикана, тези, които са в приемащия край на тези мощи, никога не отхвърлят вярата си. „Това беше толкова съмнителен процес, разбираемо е да се пита дали хората наистина вярват“, казва Кудунарис. „И разбира се, че са – тези скелети идват пакетирани от Ватикана съв съответните печати, подписани от генералния викарий, в които се посочва, че останките принадлежат на еди-кой си. Никой не поставя под съмнение Ватикана.“
Скелетът на всеки мъченик представлява великолепието, което очаква вярващите в отвъдния живот. Преди да може да бъде представен на своята конгрегация, той трябва да бъде облечен подобаващо на статута му. Квалифицирани монахини или понякога монаси тогава подготвят скелета за пред публика. Това може да отнеме до три години, в зависимост от размера на екипа и на костите.
Всеки манастир развива собствена естетика и усет за украсяване на костите в злато, скъпоценни камъни и фини тъкани. Жените и мъжете, които украсяваха скелетите, правят това анонимно в по-голямата си част. Но тъй като Кудунарис изучава все повече и повече тела, той започна да разпознава делата на определени монашества или хора. „Дори и да не бих могъл да намеря името на конкретен декоратор, бих могъл да разгледам някои реликви и да ги асоциирам стилистично към нечии стил“, казва той.
Монахините често са доста добри в изработката на плат. Те създават фина мрежеста марля, с която деликатно увивали всяка кост. Това предотвратява натрупването на прах върху крехкия материал и прави закрепването на декорациите по-лесно. Местните благородници често даряват лични дрехи, които монахините с чевръсто обличат върху трупа, а след това правят прорези, за да могат хората да виждат костите отдолу. По същия начин бижутата и златото често се даряват или плащат от частни лица. За да добавят нещо от себе си, някои сестри слагат собствените си пръстени върху пръстите на скелета.
Едно нещо, което липсва на монахините обаче е знания по анатомия. Кудунарис често намира кости, свързани неправилно, или забелязва, че ръката или кракът на скелет са разменени. Някои от скелетите имат восъчни лица с усмихнати или мъдри изражения. „По ирония на съдбата това беше направено, за да изглеждат по-малко страховити и по-живи и привлекателни“, казва Кудунарис. „Но днес има обратен ефект. Сега онези с лицата изглеждат далеч по-страхотното от останалите.“
