Как изкуството използва тъгата като сертификат за уникалност

Човешкият живот е низ от най-различни емоции. Хубави и лоши, те не просто оставят белези по нас, но понякога ни оформят, пречупват, изковават и изграждат. Искаме или не, негативните емоции остават по-трайно върху нас, а тъгата е онази скрита сила, която позволява да бъдем по-добрата си версия. „Запомни, Маноле, за голямо добро се изисква голяма болка!“

Антон Дончев със сигурно е бил прав, когато посочва цената на доброто, но тъгата не е само това. Тя е онзи елемент от душата, който често поглъща един човек, залива го с отчаяние, затваря го в илюзорни окови и не му позволява да ги скъса. С времето започва да покорява всички останали емоции и превзема, безмилостно, тихо, методично, заглушавайки всички останали.

Понякога спуска своето сиво перде зад очите на страдащия, извива го в железни обръчи и създава едно мрачно, но романтично място, където душата скита. Най-вероятно може да познаете някое от тези сравнения и описания, срещани безброй пъти в различните литературни произведения, онези, които са се опитали да уловят тази странна нирвана, където човек среща своята по-тъмна страна, опознава я и може дори да я осветли. Та нали точно така се гонят демоните?

С малко светлина в ъглите. Литература е този елемент, който ни позволява да се разходим в миналото и да открием, че други са минали по същия път. Това е изпитанието, да се улови онова, което няма форма, няма образ или визия, да се опише и точно като непознатите болести – да получи лице.

Тъгата е един безкраен фронт, който идва малко след загубата, понякога е необходимо да се намери пристан за тъгуващия, особено в тежките моменти, когато причиненото страдание се чувства като уникално и неповторимо. С времето ще установим, че болката отстъпва мястото си на тъгата – първата играе ролята на покровител, а втората на възпитател. В симбиоза, двете са способни да откъснат и най-здравия разум от реалността.

Благодарение на литературата, забелязваме точно тази тенденция от класиките в литературата, до криминалните романи, поезията и почти всички останали жанрове. Благодарение на различните писатели и различният им стил, всеки читател може да получи правилното лечение или поне още една препоръка в арсенала си, когато и тъгата се появи в съзнанието и започне да се промъква във всичко, включително меда (както се пее в текста на американската група The National).

И някои от първите следи на тъгата ще се появят в така наречените елегии, които произхождат от Древна Гърция. На нея се пада честта да бъде противоположната страна на одата, която трябва да празнува и да вдига читателя нагоре.

Елегията най-често започва с въведение и изразяване на страданието, приканващо тъгата да намери своя пристан в човешката душа, първо в тази на героя, а след това и в тази на читателя. Нека не забравяме, че любимото „O Captain, My Captain!“ написано от Уолт Уитман в чест на Ейбрахам Линкълн, е изградено на традиционната идея за елегия. Основната идея на този жанр е да сподели и да подкрепи страданието на мнозинството, изграждайки своята поезия върху чувството на загуба, следвано от освобождаването на болката и опознаването на тъгата.

Използвана в поезията, тази система изисква т автора да изгради структурна идентичност на проблема, след това да улови тъгата, да опише нейната крайна фаза – загубата на някого, а след това да посочи пътя за превъзмогване. Ако се замислите, това са и основните препоръки за справянето с нещо подобно.

Когато Елизабет Барет Браунинг пише през XIX век своята поема „Тъга“, тя описва това усещане като сурово чувство, което често трепти, носи тежест и може да се опише като статуя на човек с дълбоко сърце, който тъгува за смъртта на близък в самота, сякаш е самата смърт. С много кратки и остри слова, Браунинг подчертава формулата на тъгата – тя е бърза, точна и акуратна в определянето на емоцията. После идва и поетичната проза, която определя цяло ново движение на ритъм и метафора, позволявайки разказването и по-свободно и детайлно изразяване.

Когато Макс Портър пише своя кратък труд „Тъгата е нещо с пера“, разказва историята на семейство, което е приковано в болката и тъгата от загубата на майка и съпруга. Смъртта е внезапна, а Портър разказва историята като парченца от пъзел, включващи сцени от миналото, всекидневния живот и други. Сякаш всичко се върти в пералня, но същевременно гарванът е един от водещите през състоянието на тъга. Портър избира идеята да представи целия живот на своите герои като поглед през калейдоскоп, който постоянно се подрежда в нови и нови картини, изкривявайки реалността.

Портър по-късно разказва, че призраците не преследват никого, те регресират и когато дойде вечер и време за сън, човек се опитва да мисли за дърветата или поляната, където се надява да получи някакво символично убежище в усещането за защита от миналото. Същото правят и духовете, те се запечатват някъде във времето и търсят онзи ключ, за да се върнат обратно в съзнанието. А ключът може да е всичко от смях до някоя стара картина или любим десерт. Истината е, че човек познава много форми на тъгата – последният оригинален елемент в света на постоянно копиращото се изкуство.

Когато Йоко Агава пише своята „Полиция на спомените“, неговата тъга не е свързана със загубата на физически човек или обект, а със загубата за познание на личната история. Това е най-суровата и жестока част от този роман, който разказва историята на един тоталитарен режим и показва как всекидневно някой губи спомените си, сякаш човек се взира в огледалото и не може да види себе си. Загубата на този контрол води до загубата от реалността и връзката с останалите. Наказаните в романа на Агава са обречени да търсят своето място в света.

Без значение дали искаме или не, тъгата идва в съзнанието на всеки един човек, тя остава там, докато тъгуващият не реши да се обърне срещу нея, да я приеме и израсне или завинаги да върви с нея. Странно е, че това е едно от най-трансформиращите чувства, които са дали свобода на изкуството и почти всяко едно творчество.

През годините можем да видим, че тъгата е посещавала някои от най-великите композитори, художници, сценаристи и режисьори. Понякога не искаме да повярваме, че някои от най-красивите песни са изградени върху основите на това усещане. И след като говорим за изкуството, нима това не я превръща в една различна вечност, предлагаща страдание, облекчение и израстване?