Бурлеската – бракът между плоското и възвишеното
На 21 декември 1865 г. издокарана тълпа се събра в театър Принцът на Уелс в сърцето на лондонския Уест Енд. Уважаемите дами и господа се настаняват в удобните, меки седалки на театъра и наблюдават звездите сред тях, надявайки се, че самият принц на Уелс може да е там. Те се възхищават на разкошната си обстановка, погледите им са към арката на просцениума, украсен с хералдическия герб на принца на Уелс. После замълчават и завесата се вдига…
Това, което избухна на сцената, може да бъде описано само като смесица от елитна култура и кофти комедия. В една сцена публиката е развълнувана от млада актриса в тесни бричове, опитваща се да съблазни по-възрастен, брадат актьор, неубедително костюмиран като младо момиче. Трезвостта е възстановена, когато сопран изпява сериозно оперна ария с акомпанимент от пълен оркестър. Но публиката изпада в смях, когато той засвирва на банджо и бързо арията му се превръща в бардова песен и танц.
Зад изпълнителите, гениалните промени в обстановката и най-съвременното магнезиево осветление пренасят публиката от потънал в дъжд Лондон до красив залез в испанско лозе и след това към зимна градина, пълна с феи. Тези екзотични декори се смесват с форми на забавление, много по-познати на театралите от 19 век: оскъдно облечени припевни момичета, танцувални танци, салонни песни и много ужасни игри на думи
Добре дошли в буйния свят на викторианската бурлеска. В днешно време „бурлеска“ напомня корсети, мрежести чорапи и стриптийз. За мъжете и жените, заели местата си в театър Принцът на Уелс през 1865 г., обаче, е съвсем различно: те жадуват за нещо, което едновременно да ги забавлява и да им позволи да демонстрират своето самочувствие на хора от средната класа. Бурлеската успява да отговори на тези важни изисквания, което я прави една от най-забележителните форми на забавление през 19 век.
И така, какво точно представлява викторианската бурлеска? В много отношения тя е подобна на т. нар. британски жанр мюзик-хол: и двете предлагат разнообразни изпълнения, включително песни, танци и комедия. Но бурлеските са уникални. Те включват и културата от висшия клас – особено операта, Шекспир и други класически елементи – и често се насочват към пиеси или опери, изпълнявани тогава в Ковънт Гардън или Друри Лейн. Всъщност бурлеската, показана в театъра Принцът на Уелс онази нощ през декември 1865 г., следваше сюжета на много обичаната от Моцарт опера „Дон Жуан“.
Бурлеска е родена в лондонските театри на работническата класа. В началото на 19 век те представляват често мрачни и съмнителни места, където публиката пие бира и се събира с проститутки в слабо осветените фоайета, докато оскъдно облечените жени танцуват предизвикателно, а на сцената се играе кофти комедия. По това време театрите имат репутацията на места за пиянство и публични прояви на разврат.
Театърът на работническата класа също може да бъде провокативен и в политически смисъл. Сатирата в бурлеските често е подривна като критикува аристокрацията и противоречиви нови закони като, например, новия Закон за бедните от 1834 г.
Но пейзажът се променя. Към средата на века Уест Енд се превръща в много уважаемо място. Това отчасти се дължи на кампанията на писатели като Чарлз Дикенс, които твърдят, че театърът има изкупителни и образователни способности. Но може би по-голяма причина е, че туристите от горната средна класа имат пари за прахосване. Театралните мениджъри също така почистват заведенията си, така че новата им публика да се чувства в тях в безопасност. Постепенно Уест Енд се превръща в стилен център за пазар, отдих и развлечения.
Сега някои видове представления излизат от мода. Вече не е възможно да се пускат вулгарни мелодрами като „Циганката Зара“ в Куинс Тиътър за 6 пенса и да очакваме публиката да се стича на талази, за да се наслади на сензационните сцени на убийство.
Бурлеска дърпа в две посоки. Една такава постановка не би била завършена, ако момичета не танцуват босите, но същевременно публиката вече е с вечерни тоалети, а програмите им са отпечатани върху коприна. Някои се чудят дали бурлеската някога ще успее да избяга от миналото си на нисък хумор като жаргони и ужасни каламбури. Но тези аспекти стават част от нейното обаяние.
И така, как мениджърите на театрите балансират между популярния и изискания елемент в представленията си? Тяхното решение е да направят сатирата малко по-малко остра, по-малко да критикуват статуквото и повече да се отдадат на снобизма. „Робърт Дявола“ на В. С. Гилбърт; както и други, се подиграват на хората, които отиват на почивка в Маргат, вместо в по-модерните френски морски градове. „Вкъщи и в чужбина“ адресира една неприятност на средните класи: високия данък върху доходите.
Умният музикален избор също позволява на мениджърите да се възползват от репутация на бурлеската, без да отчуждават уважаваната си публика. Композиторите включват популярни жанрове като министрелси и салонни песни в аранжиментите си, но не включват мелодиите любими на работническата класа. Песните са пренаписани с препратки към културата на елита или преаранжирани в оперни арии или модерна оперета. И цялото представление се провежда в грандиозна обстановка.
Не всеки е фен на този буен брак между секса и изтънчеността. През януари 1865 г. Панч смята, че „Методът за издигане на бурлеска, феерия или пантомима се различава в зависимост от театъра, в който се произвежда. Самото произведение е надраскано, на ръка, върху парчета отпадъчна хартия, гърбове на стари пликове и други подобни. Понякога по-голямата част от ръкописа е написан върху хартия за бръснене по време на тоалетните занимания на автора.“
Облеклото на танцьорите най-много обижда списание Fun. В рецензията си за „Робърт Дявола“ през 1896 г. в него пише: „Можем да отбележим по-специално, че – ще дръзнем ли да го наречем рокля? – на главната танцьорка е толкова изключително съмнително, че преди няколко години – преди въвеждането на кан-кана да разшири британската толерантност – щеше да бъде публично заклеймено.“
