15 бързи факта за лондонското метро

На 9 януари 1863 г. първият в света подземен влак с парна тяга излиза от гара Падингтън и тръгва по тунела (5,5 километра) за гара Фарингдън. Линията, финансирана от Метрополитън Рейлуей, веднага се радва на успех: Приблизително 40 000 души се нареждат на опашка, за да се насладят на нововъведението да пътуват с влак под земята. След 6 месеца 26 000 души пътуват с влака всеки ден.

До 1884 г. по така наречения Вътрешен кръг (Inner Circle) – кръгова линия, която огражда централната част на Лондон – се движат повече от 800 влака. А сега, когато броят и е над 5 пъти по-голям и милиони хора достигат безопасно и бързо до своите дестинации всеки ден, лондонското метро е истинско съвременно чудо на ефективния транспорт.

Ето 15 впечатляващи факта и цифри, които не знаете за него.

По-голямата част от лондонското метро не е под земята

Цялата мрежа е дълга приблизително 400 километра, в нея работят повече от 4100 влака и свързва 270 станции. Но само около 45% от тези километри са под земята.

Всеки влак изминава около 180 000 километра годишно

Това е около 4,6 обиколки около света. Най-дългото разстояние между съседни станции е приблизително 6 километра – от Чешам до Чалфонт и Латимър. Най-късото разстояние е около 300 метра, между Лестър Скуеър и Ковънт Гардън по линията Пикадили (и тъй като Ковънт Гардън обикновено е претъпкана, по-добре е да слезете на Лестър Скуеър и да се разходите пеша).

Всяка година се правят над 1 милиард пътувания

Всяка година в лондонското метро се извършват около 1,3 милиарда пътувания. Най-натоварената станция в мрежата е Ватерло, на която се возят около 100,3 милиона пътници годишно; най-малко използваната е Роудинг Валей.

В метрото живеят около половин милион мишки

В тунелите живеят около 500 000 мишки, но те не са единствените вредители – комарите, които живеят в метрото, са от различен и малко по-злобен вид от своите братовчеди на повърхността. Те дори са дефинирани в специален вид – Culex pipiens molestus.

Твърди се, че там живеят и призраци

Предполага се, че лондонското метро е дом и на група подземни лондончани, които, подобно на хората къртици от нюйоркското метро, са заживели в тунелите и с времето са мутирали. Твърди се, че метрото е дом и на множество призраци, сред които Жената без лице на станция Биконтри, Зъбатият човек на депото Чанълси и Крещящото привидение на станция Фарингдън.

Средностатистическият лондончанин прекарва 11,5 дни на година в метрото

5,2 от тях – под земята. Не е известно колко часа от тези дни се прекарват в престой под земята в чакане да се отстрани повреда, да дойде друг влак или да се почисти боклук от релсите .

Най-бърсите влакове се движат със скорост над 100 километра в час

Най-бързата линия е Метрополитън, по която влаковете могат да развият скорост над 100 километра в час. Но средната скорост на мутрисите е само около 35.

Най-дълбоката станция е на почти 60 метра под нивото на улицата

Най-дълбоката станция на метрото е Хампстед, по Северната линия, която се намира на около 192 фута под нивото на улицата. Има асансьор, разбира се, но и аварийно спираловидно стълбище с повече от 320 стъпала, в случай на спешност (или пристъп на мания за упражнения).

През 1969 г. кралица Елизабет кара влака по линията „Виктория“

През 1969 г. кралица Елизабет II отбелязва откриването на линията „Виктория“, като управлява един от новите влакове от Грийн парк до Оксфорд Съркъс. Това е второто ѝ пътуване с влак на лондонското метро, като първото е, когато е на 13 години и е придружена от сестра си и тяхна гувернантка. Вероятно е возила много добре, тъй като 8 години по-късно кралицата отново е допусната в кабината на влак по линията Пикадили, когато открива разширението на линията.

Първият ескалатор е бил провал

Първият стандартен ескалатор в метрото е построен през 1911 г. на станция Ърлс Корт, но четири години преди това на станция Холоуей Роуд е монтиран спираловиден такъв. Той не издържа много дълго – всъщност издържа само един ден – и никога повече не е използван от обществеността. Останките му се намират в депото на Лондонския музей на транспорта, което е отворено за посетители само няколко пъти годишно.

Най-дългият ескалатор на метростанция пък е 197-метровото подвижно стълбище на Ейнджъл в Ислингтън по Северната линия.

Хората оставят много странни неща по влаковете

Сред най-странните неща, събирани от Службата за изгубени вещи, са буркан със сперма от бик; мотор за лодка; три мъртви прилепа в кутия; комплект за вазектомия; харпун; гръдни импланти; изкуствени зъби и изненадващ брой протези; четириметров Мики Маус; шест манекена в цял ръст; урна с праха на мъртвец, която е върната на брат му 5 години след като е била изгубена.

Джери Спрингър е роден на гара Хайгейт

Покойният вече легендарен водещ Джери Спрингър е роден на гара Хайгейт на Северната линия на 13 февруари 1944 г., когато майка му се скрива там при нападение от Луфтвафе по време на Втората световна война.

Много хора използват метростанциите като бункери по време на Втората световна война… въпреки забраната на правителството

Говорейки за въздушни нападения – в началото на блица в Лондон през септември 1939 г. правителството забранява на хората да се крият в метрото, като твърди, че станциите трябва да бъдат ползвани само за транспорт. Хората обаче заобикалят правилата, като просто си купуват билет и отказват да напуснат перона. Месец по-късно правителството осъзнава, че забраната е неприложима, а и жестока, и дава разрешение станциите да се използват като бункери.

До края на войната подслоняването в метрото става толкова редовно, че е въведена специална схема за продажба на билети, за да се предпазят хората от паника на опашките, а на станциите в цялата система са инсталирани над 22 000 двуетажни легла, за да се осигурят места за спане.

Емблематичната му карта е вдъхновена от електронна платка

Емблематичната карта на лондонското метро, която няма никаква връзка с действителни топографски или географски характеристики на гарите и маршрутите, е проектирана през 1933 г. от Хари Бек. Предполага се, че Бек, инженер-чертожник, който е работил в службата за сигнализация на лондонското метро, се е вдъхновил от електронните платки за начина как да подреди линиите. Но службата отхвърля първоначалното предложение с твърдението, че то е твърде радикално, и Бек получава за работата си нищожната сума от 15 долара. Две години по-късно и след някои промени обаче метрото приема картата и я използва оттогава.