Пловдив към Иван Вазов: Поете!

Малко са хората, тачени единодушно и обичани френетично от всички. Човекът, посрещнат от пловдивчани през 20-та година, малко преди смъртта си, по-радостно от цар, по-уважително от патриарх, по-емоционално от близък, е Иван Вазов, разказва кореспондентът на БГНЕС от града под тепетата.

Когато Иван Вазов пристига на гарата, посреща го каляска, пълна с бели цветя. По целия му път по улица Станционнна той е приветстван от хора, които му поднасят бели цветя, а площадът пред Военния клуб е препълнен. От това велико пътуване на белокосия поет насам, улицата носи неговото име.

Патриархът на българската литература е живял шест години в Пловдив – в най-благодатния му период на столица на Източна Румелия. Тук той редактира в. „Народен глас“ и сп. „Зора“и „Наука“, пише пиеси за новия театър „Люксембург“. Тук той пише „Епопея на забравените“, „Чичовци“, „Спомени от Източна Румелия“, „Немили-недраги“, няколко детски стихосбирки.

Изложба, озаглавена „Иван Вазов – Пловдивски хроники“ в Данчовата къща показва в рамките на Празниците на Стария град даровете на Пловдив, поднесени през годините на великия поет. За пръв път те могат да се видят от съвременниците, събрани на едно място. Сред тях са художествено изработен диплом за почетно гражданство, художествено изработен адрес, картини от български художници с неговия лик, арфа и лира, изработени от метал, множество документи, свързани с организацията на юбилея на поета през 1920. Тогава градът празнува двойния юбилей на поета – 50 години творчески и 70 години от неговото раждане.

В книгата си „Неканоничният Вазов“ авторката Катя Зографова, директор на Националния литературен музей, цитира част от словото на Вазов, произнесено пред онзи незапомнено препълнен и развълнуван площад в Пловдив през 1920 година:

„Да, Пловдив, с хубавата своя история; Пловдив, в който през времето на робството биеше най-силно пулсът на българското сърце; огнището на светлината, което изпрати пожарна искра по всички краища на България, който пръв издигна знамето на борба за черковна независимост и роди славен сонм деятели по народното възраждане; Пловдив, който и подир Освобождението беше в продължение на няколко години политически и духовен център на Южна България, удивляващ чужденците със своя всестранен напредък, със своя интензивен културен живот.

И чини ми се, че тоя духовен подем най-много, ако не всецяло, се дължи именно на Пловдив, на неговото просветено общество, което ме съгряваше със своята отзивчивост и съчувствие; на пловдивската великолепна природа, която ме въодушевляваше; на пловдивското синьо нсебе и пловдивския въздух. Ето защо, аз се чувствам щастлив в тоя мой втори роден град, дето получих най-чистите си вдъхновения, дето моята муза крепна и моят дух се окрили“.

Историкът Владимир Балчев разказва, че шестгодишният престой на Иван Вазов в Пловдив е родил много легенди и те се разказват и до днес. Не всички са верни, но всички са… хубави. /БГНЕС