Кой е човекът, заради когото се организира Луковмарш?
Тази събота в София отново ще се проведе спорния Луковмарш – възпоменателно траурно факелно шествие в памет на генерал Христо Луков, което от 2003 г. ежегодно се провежда през февруари.
Политическата и обществена съпротива срещу марша е налице всяка година. Срещу провеждането на Луковмарш през 2011, 2012 и 2013 г. се обявяват Българският хелзинкски комитет, Младежкото обединение в БСП — София и други организации. През 2013 г. Маргарита Илиева, директор на правната програма на Български хелзинкски комитет, изпраща до тогавашния национален омбудсман Константин Пенчев писмо, в отговор на отказа му да съдейства за забрана за провеждане на шествието. В становището си Илиева прави критичен прочит на аргументите на омбудсмана да откаже намеса по случая. Според нея „демонстративното, публично честване на Луков, който е емблема на войнстващия български нацизъм и антисемитизъм, е именно една от тези, всички форми на изразяване, които разпространяват, подтикват, насърчават или оправдават расова омраза – при това, една доста явна, директна и брутална форма“. Тя посочва, че забраната на събитието ще предотврати „поругаването на паметта на всички избити от нацистите, включително с помощта на България и Луков, евреи, роми и хомосексуални хора“.
През 2012 г. активисти на правозащитната организация „Хора срещу расизма“ внасят в Столичния общински съвет отворено писмо с вх.№ 94-А-52/07.02.2012 г, с което настояват да се забрани провеждането на марша. В писмото се казва: „В днешно време малко публични личности ще заявят открито „Аз съм нео-нацист”. За да се защитим, трябва да се научим да разпознаваме нео-нацизма. Организаторите на Луковмарш обичат да казват, че не са нео-нацисти, а съвсем безобидни „патриоти”. Но нима вече на всички ни не е напълно ясно в какво се изразява на практика идеологията на “родолюбците” с факлите?“
От организацията правят аналогия между участващите в Луковмарш младежи с военни униформи от спортната организация на БНС, и младежките паравоенни организации Хитлерюгенд. В своя статия, публикувана от Български хелзинкски комитет, философът Светла Енчева прави същата аналогия. Тя подчертава, че униформите на младежите имат емблеми с надпис „СО“, означаващ спортната организация на Български национален съюз, чийто девиз е „Всекиму своето“, който по аналогия се свързва с надписа на входа на нацисткия концлагер Бухенвалд. Според Енчева, ако от логото на СО се обърне едно ъгълче, то се превръща в руната Одал, използването на която е забранено в някои страни и незаконно в доста други, поради употребата от редица нацистки и неонацистки организации.”
Въпреки това, до момента Луковмарш не е проведен единствено през 2015г.
На 2-ри февруари тази година Световният Еврейски Конгрес връчи на министър-председателя Бойко Борисов подписка от 175 000 лица по цял свят и настоява за забрана на шествието.
Но коя е историческата личност, която поражда толкова противоречиви (или не чак толкова противоречиви) реакции у българите?
Христо Николов Луков е български офицер (генерал-лейтенант), преподавател по военно дело и политик. Министър на войната на Царство България в периода 1935 – 1938 г. и ръководител на ултранационалистическата организация Съюз на българските национални легиони (СБНЛ) (1942 – 1943), убит от комунистическа терористична група.
Поради близките си връзки с тоталитарния националсоциалистически режим на Третия Райх, както и заради дейността си като ръководител на силно повлияния от националсоциализма и фашизма СБНЛ, Луков често е критикуван остро и получава противоречиви исторически и политически оценки.
Той е роден е във Варна на 6 януари 1888 г. Завършва Военното на Н.В. училище през 1907 г. и му е присвоен чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912 – 1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение. Достига чин майор. По време на Първата световна война служи в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия.
След войните е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа (1924 – 1928 г.), на Учебното отделение в Артилерийската инспекция (1928 – 1934 г.), командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.; ордена „Св.Александър“ V ст. с мечове по средата.
От 23 ноември 1935 г. до 4 януари 1938 г. Христо Луков е министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов. На този пост той участва в започналото след Деветнадесетомайския преврат през 1934 година ликвидиране на Вътрешната македонска революционна организация, за която пише: „След като силата и строгостта на българските закони се разпростря и по отношение на тия два окръга, цялата тая престъпна дейност блесна с естествената си величина.“
Наред с това, ръководеното от него министерство извършва значителна дейност за оперативното и стратегическо планиране, в т.ч. планове за случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, за действия срещу Румъния в конкретна обстановка, както и за прикриване на южната граница при гранични инциденти. Разработват се нови нормативни документи, които осъвременяват уредбата на въпросите за бойната готовност на армията, правилници на родовете войски и усъвършенстване на структурата и подструктурите на Министерството на войната и Щаба на армията.
Отношенията му с цар Борис III се изострят в началото на 1938 г. поради „технически проблеми във войската и военния закон“, както и поради съмнения на царя в опити от страна на Луков да влияе на държавните работи и да назначава министри. Принуден е да се оттегли от правителството и е пенсиониран от армията.[2] На 25 януари 1938 е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса.
Според Васил Митаков има силно напрежение между министъра на вътрешните работи Иван Красновски и генерала. Луков обвинява Красновски, че изпраща агенти да го следят. Напрежението между тях в крайна сметка води до там, че Луков удря три шамара на Красновски и го рита.
В книгата си „Закъснели отговори“ (1984) партизанката и участничка в Съпротивителното движение по време на Втората световна война Митка Гръбчева разказва за писмо, написано до нея от определящия се като близък приятел на Луков Ангел Илиев. В писмото си Илиев разказва, че на погребението на Луков генерал-майор от запаса на име Узунов получил от началника на Разузнавателната секция при Военното министерство дешифрирана телеграма от Главното командване на германската армия, която съобщава, че при разглеждането на тайните преписки на една от най-големите холандски банки между другите била открита и сметка на името на генерал Луков със сума от 75 милиона холандски гулдена – комисионни от фирмите, които превъоръжавали българската армия по времето на ръководството на Луков във Военното министерство. Предаването на тези подкупи ставало чрез генерал Танинчев, представител на някои от фирмите. В писмото си до Гръбчева Илиев я моли да провери този факт в тайните архиви на министерството.[
От 1942 г. до смъртта си е главен водач на Съюза на българските национални легиони, българска крайнодясна фашистка организация.
В началото на 1943 г. нелегалната Българската комунистическа партия (БКП) взема решение за физическо отстраняване на определени лица срещу евентуално включване на България във войната срещу Съветския съюз. На 2 януари по съветската радиостанция „Христо Ботев“ Вълко Червенков остро критикува общественици като Христо Луков и Никола Жеков, обвинявайки ги, че подготвят присъединяване на България към Германия, подобно на австрийския Аншлус.
Изготвен е списък на хора, които трябва да бъдат убити, в който влиза и запасният ген. Христо Луков. Решението е предадено от секретаря на окръжния комитет на БКП в София Методи Шаторов на ръководителя на бойните групи в града Славчо Бочев (наречен Радомирски), който възлага убийството на ген. Луков на Иван Буруджиев и Виолета Якова.
Из спомените на Радомирски за деня на атентата, 13.02.1943 – към Якова „Ако сега не го очистим, не мога повече да срещна другарите. Колко време вече се разтакава тая работа. Ако с пистолета не успеем, решил съм да заредя къщата му с взрив и да я вдигна цялата. Не мога повече.“
Вечерта на 13 февруари 1943 година Буруджиев и Якова причакват Христо Луков пред кино „Роял“, след което го проследяват до дома му на улица „Артилерийска“ №1, търсейки удобен момент за нападението. Това става едва когато той влиза в къщата си. Буруджиев стреля по Луков от близко разстояние и го улучва в рамото. Вторият му изстрел е на халос – куршумът рикошира във вратата. Тогава Луков притиска с тялото си Буруджиев към стената, отстъпвайки навътре в къщата, и Якова го убива с изстрел в гърба. Луков не е очаквал втори убиец. Смъртоносен е първият изстрел на Якова, тя стреля втори път, но не улучва, а пробива едно от стъклата на вътрешната врата в сградата. След това комунистите избягват през съседния двор.
В. Якова в спомените на Гръбчева: След първия неуспешен изстрел на Буруджиев „Видях през полуотворената врата, че генералът е притиснал Иван здраво до стената. Куршумът на Иван бил неточен и ударил генерала в рамото.“ След това вдига пистолета си и го насочва в гърба на Луков. Гръбчева продължава да предава думите на Якова „Този път пистолетът ми не направи засечка, прицелих се и стрелях два пъти. Струва ми се, че куршумът попадна право в сърцето на генерала, защото той изведнъж отпусна ръце и се свлече на земята.“ Въпреки това Луков не умира веднага.
Последователи и близки на убития обаче веднага след атентата обвиняват за смъртта му правителството и цар Борис III, които се опасяват от евентуални политически инициативи на Луков, които да доведат до изпращане на български войски на Източния фронт. Първоначално Москва също се придържа към тази версия. Германският посланик Адолф-Хайнц Бекерле, определя смъртта на Луков като тежък удар срещу германските интереси и дори допуска участието на британското разузнаване в атентата.
Радио BBC дава веднага съобщение за убийството, което ражда версия за английски агенти. Балистичната експертиза обаче доказва друго – сравняват гилзите, намерени при Луковото убийство, с тези на дефектните патрони край тялото на Никола Христов Кутуза, агент провокатор, убит преди това. Установяват, че гилзите си приличат. Заключението е, че изстрелите са от един и същ пистолет, а англичаните нямат интерес да убиват агент-провокатор на полицията като Кутуза, който е агент на Никола Гешев и му помага при серията разкрития срещу БКП през 1942 г. Затова и го убиват в работилницата му на 8.02.1943, пет дена преди убийството на Луков.
Опелото на ген. Христо Луков е извършено в храма на Военното училище, защото се опасяват от повторение на атентата на 16.04.1925 г. в църквата „Света Неделя“. Митрополит Стефан води лично службата. Речи държат изтъквайки заслугите на Луков полк. Попов от действ. офицери, о.з.ген. Илинов от името на Софийското дружество на запасните офицери и Илия Станев от името на легионерите. Сред присъстващите са цар Борис III, принц Кирил, министри и дипломати. До опелото не са допуснати легионери, за да се избегнат сблъсъци, но един легионер все пак прониква в сградата с намерение да нападне министрите и е арестуван. Легионери и граждани правят шпалир от няколко реда от моста на Перловската река на бул. „Евлоги Георгиев“, по входната алея на Военното училище, до черквата. Погребан е в централните софийски гробища, недалеч от гроба на Стефан Стамболов. Радомирски признава, че са пратили Буруджиев на погребението на Луков да гледа и докладва.
На 19.02.1943 г. излиза официалното съобщение на полицията – 300 000 лв. награда се обявява за всеки, който даде информация и посочи убийците или спомогне за разкриването им.
Източник: Wikipedia
