#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата:

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“