Паметникът, последния бастион на агитацията
Паметникът. Или жалката днес опорна точка на поробителя, загнездила се дълбоко в част от мозъците на българите.
Може би в микроскопична част от сивото им вещество, но все пак няколкото бронзови композиции са намерили мястото си там. Някъде в дълбокото, захранвайки вече толкова години динамичността на внушенията на соц-идеалите. За мен, както и за много други хора от моето поколение, обаче няма как тези агитационни опорни точки да се утаят или внушат каквото и да е в съзнанието ми. Те ще си останат само една грозна визуална треска в окото ми, както и ненужен кич в една иначе зелена градска градина.
Това е агитацията на едни недомислени идеали, идеали изкривени и нарочно подплатени с прозрачно подправена история и моменти от нея. Монумент на едно мрачно внушение за вечния съветски победител, сиреч узурпатор.
В наши дни, по-точно нощи, Паметника отново премина през поредната трансформация. Този път, вдъхновена от кървавите сблъсъци в Украйна, пропитите с толкова много кръв потвърждения, за желанието на хората за освобождаване. От подтисничеството. освобождаване от унижението и гнусните лъжи на „Модерната и демократична държава“ на днешните украински и руски олигарси (с много дебели и много тлъсти кавички). Същите олигарси като нашите, преродени от някогашните комунистически лидери и директори на заводи или предприятия.
Знаем ли обаче кои са авторите на Паметника? Знаем ли какво са мислили, какво ги е тревожело докато са рисували скиците за композициите? Знаем ли какво биха казали сега, днес? Мисля, че този автор, за който става въпрос по-долу, би повторил думите си и би подкрепил дори махането му.
С последното имам предвид скулптора на едната композиция, наречена „Октомври“. Дело е на Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев. Искам да припомня за съдържанието на писмото на безсмъртния скулптор*, в което той поставя под съмнение един от основните въпроси – естетиката заедно с политиката като стойност на бронзовия монумент. Естетиката, убита в зародиш. Естетиката на един голям паметник, увенчан с печален завършек от тържествена фигура на радостни посрещачи ведно със съветския воин и вдигнатия му автомат. Естетика, нарочно създадена с цел далечно визуално идеологическо посрещане.
(композицията „Великата Отечествена“ е дело на Васил Зидаров, Величко Минеков, Марин Узунов.Тези в тилната част са на Петър Дойчинов, Владимир Гиновски, Димчо Димчев).
Любомир Далчев е завършил Художествената Академия през 1926г,. после скулптура в Кралската Академия за изящни изкуства в Рим. След това специализира пластична анатомия в Париж. Твори живопис от 1926 до 1933 г., но много от картините му — портрети и фигурални композиции — биват унищожени при бомбардировките над София през 1944 г. Въпреки, че Далчев е лауреат на Димитровска награда и герой на социалистическия труд, емигрира в сан Франциско през далечната 1976г.
През недалечната 1993г. Далчев изпраща писмо до вестник „Труд“, посветено е на паметника на „съветската армия-освободителка“, и в частност за неговата композиция. Писмото е подплатено с доста убедителни и силни аргументи, пълния текст го има вероятно в националната Библиотека, но ще си позволя да цитирам блога на Комитата (http://komitata.blogspot.com/
Извадката е от края на статията-писмо, озаглавено иначе: „Жалоните на Поробителя”. Финала който изцедих, си заслужава да бъде прочетен от колкото се може повече хора:
„………….В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше. Моят „Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм”. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахват при отливане на композицията в бронз.
Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото.
И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник?
И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.
Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите. Проф. Янчулев е част от българския народ и неговия културен елит, изтребван поголовно, и той не само има правото, но е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици…….“
Любомир Далчев умира два месеца, преди да навърши 100 години.
Николай Крижитски
