Нежното чувство на Хосе Гонзалес
Хосе Гонзалес – роден в Швеция, но в корените си e абсолютен аржентинец – е точно онова, което ти трябва в края на есента.
Той е меланхоличен, нежен, тъжен, разплакващ и същевременно семпъл. Винаги съм смятала, че единственият изпълнител, който може да ме впечатли, стоейки само с китара на една гола сцена е Ед Шийрън. И съм била в жестока грешка.
В малкото студио „Орфей“, на ниската сцена, в приглушена светлина и само по китара, тениска и дънки, Хосе Гонзалес е като бог на мелодичния тон. На живо звучи така, както би трябвало да звучи всеки добър изпълнител – великолепно. Пее всичките си парчета, говори малко. Бандата, която се появява след първото му изпълнение на “Crosses”, е семпла като него. Първото, което прави впечатление, е, че подобно на самия Хосе и на музиката му, бандата, която е събрал, е като комбинация от най-доброто от двата свята, в които живее – Аржентина и Швеция.
Хосе Гонзалес пее най-добрите си парчета и всичко е акустика. Гласът му се лее из студиото, а акустичната му китара достига до всяка от порите ти. Хората, дошли на такъв концерт, не са много, но в малкото пространство изглеждат повече. Но ти ги гледаш с възхищение и леко любопитство. Вие делите обща тайна. Общо влечение. Обща страст. Човек говори за тези неща, повярвайте ми. Ти обсъждаш Хосе Гонзалес с трепет в сърцето и чуваш как и те го правят.
Хосе Гонзалес на живо е като изживяване от инди филм. Той е чаша вино и цигара с близка приятелка. Рисуване с тебешир на пода вкъщи, докато никой не те гледа. Той е изживяване като от сцена на „Мис Слънчице“, не случайно 70% от песните му са част от музиката на хиляди филми и сериали (моята първа „среща“ с него стана в сериала One Tree Hill.)
Изживяването Гонзалес да ти свири на живо „Heartbeats“ е като кино, в което искаш да останеш дълго. Като любовна история, която няма да ти се случи, но какво от това. Той е меланхоличен и същевременно не можеш да спреш да се усмихваш.
И разбира се, „Heartbeats“ е финалът, след който Хосе Гонзалес се оттегля по начина, по който се е качил на сцената – тихо и спокойно. Част от публиката решава да напусне помещението и освобождава повече пространство, за да може да се приближиш до сцената.Никой не се блъска. Независимо от тъмнината, задуха, тясното пространство. Хората имат контакт с теб, но той не е груб.
След аплодисментите, Хосе Гонзалес се качва пак на сцената и пее още четири парчета на бис. Без да го караш, без да има нужда да изискваш, без да обясняваш. Без той да ти се обяснява. Просто се качва и казва: „Thank you, Sofia“ и започва да пее. Завършва триумфално с „Down The line“.
Хосе Гонзалес не е чашата чай, уиски, избери-си-питие на всеки. Но е моята. В голяма доза. Бих пила всеки ден от нея. Като жадна Алиса, която гони своя пеещ заек.
