Джон Каламос – гръцките очи във въздуха над Северен Виетнам
По време на Виетнамската война, американската армия пристига с пълния си капацитет от ресурси, за да се опита по всякакъв начин да спре влиянието на съветските идеали да установи контрол. Новата идеология вече е успяла да се наложи в Китай и Корея, като следващата спирка се оказва Виетнам. По време на този конфликт ще открием, че голяма част от ВВС на САЩ демонстрира своето надмощие или поне така се твърди, макар и повечето произведени самолети вече да са усетили руското превъзходство на МиГ-17, който намира много сериозно приложение, макар и някога да е проектиран само за въздушни боеве.
Сред армадата от изтребители, хеликоптери, транспортни самолети и още много други чудеса на техниката, американците пристигат и със специални самолети, които не разполагат нито с оръжие, нито с бомби. Те играят ролята на очите във въздуха – разузнават и сканират околността, за да записват движенията на противника, разпределението на артилерията и позиционирането на тежката военна техника.
Историята на този вид самолети не трябва да ни изненадва. Още по време на Гражданската война в САЩ, някои по-смели хора се качват на балони с горещ въздух, за да следят разпределението на силите от безопасна височина – да не говорим, че контролът на болaна е бил невъзможна мисия и често информацията не достигала обратно в щаба – всичко е било в милостта на авиаторите. През Първата Световна война практиката продължава, докато Германия не поставя картечница и не променя концепцията на авиацията. Историята се повтаря и през Втората Световна война, после и в Корейската война. Разузнавателните полети се превръщат в един много важен инструмент на войната. В повечето случаи концепцията е ясна – малки, бавни, изключително чупливи и невъоръжени самолети летят над вражеската линия, запазвайки актуалната информация от бойното поле. Единственото оръжие, с което един пилот може да разполага е неговият пистолет – нищо повече от това.
Макар и да е толкова уязвим, разузнавачът винаги може да призове изтребителите на помощ, които обикновено се движат на безопасната висота. При искане на съдействие, пилотът се качва в своята малка Cessna O-2A Skymaster и лети в сърцето на битката, докато е във въздуха установява контакт с наземните сили, иска информация къде точно се намират приятелските части и къде се намира врага. Пилотът трябва да изстреля своите фосфорни ракети, с които да маркира целта за бомбардировачите, а те ще се спуснат от своето въздушно прикритие.
Радиото може да оперира само на един канал – евентуално с базата, войниците на земята и изтребителите, но не и едновременно с всички – сериозен пропуск, но по време на Виетнамската война ще открием наличието на някои много сериозни пропуски. В общи линии, авиаторът има за мисия да следи движението на силите, да дава информация в базата, да насочва бомбардировачите и между другото да пилотира и да избягва вражеския огън.
В случай, че позициите могат да бъдат превзети, той има свободата да търси повече съдействие от самолети в близките региони, с които да обърне битката в своя полза. Тук идва ролята на капитан Джон П. Каламос – един от много добрите кадри на армията по време на Виетнамската война. Роден в семейство на гръцки имигранти, неговата мечта е някога да лети на тежки бомбардировачи. Армията обаче му предоставя малкият разузнавателен самолет, като на него успява да навърти около 1000 летателни часа и да участва в около 400 полета. През 1968 г. успява да влезе в историята с една много специална мисия. Каламос е искал да лети на B-52, като по-голямата част от обучението му е преминала на този самолет, но в последствие е изпратен в Южен Виетнам, като при вида на новата птица е доста изненадан.
Назначен е в авио базата на Да Нанг, която до 1965 г. се превръща в една от най-големите. Там ставаме свидетели на полети за въздушните сили, армията, пехотинците, тактическите бомбардировачи влизат на сервиз, разузнавателните мисии започват от тази позиция, като много скоро се установява, че просто няма смисъл да се прави нова база. Сред всички бойни машини са докарани и около 20 модела Cessna 0-1. През 1966 г. разузнавачите трябва да окажат помощ в операция „Стоманен тигър“, която има за цел да разшири северната граница с още 40 километра на север от Лаос до демилитаризираната зона между Северен и Южен Виетнам.
При пристигането на Каламос, самолетите са заменени с малко по-модерни варианти, но вместо да получат някакво по-добро оборудване, повечето са произведени за цивилни цели, все пак не е трудно да се постави едно по-модерно радио. Пилотите установяват, че при скорост от 180 до 220 км/ч, спокойно може да прелетят около 1600 километра с един резервоар. Обикновено при заход за бомбардировка, самолети като McDonnell F-4 Phantom II и F-100 Super Sabre се движат изключително бързо, за да могат да маркират по-точно своята точка за поразяване.
Проблемът тук е, че без малката Cessna, често могат да пропуснат и да разтоварят своя товар върху приятелските части – това вече се е случвало. Разузнавачите трябва не просто да маркират с точност, но и да са сигурни къде точно се намира вражеската позиция. Обикновено фосфорните ракети вършат най-точна работа, но по радиото винаги се дават координати за заход. На земята пехотинци и други военни използват различни цветни димки, за да се обозначат от високо.
Проблемът е, че Северен Виетнам бързо разбира какво точно се случва и започнат ли да падат бели фосфорни ракети, бързо хвърлят цветните димки, за да объркат пилотите още повече. В едно такова сражение, Калос получава сигнал за помощ, американска дивизия е нападната от войници на Северен Виетнам и по всичко личи, че позицията ще бъде изгубена. Изтребителите са готови да пуснат своите ракети, но щом офицерите хвърлят червен дим, много бързо се появява втори такъв.
Решават да сменят цвета със зелен и отново има два маркера. Очевидно е, че някой слуша на една и съща честота заедно с авиацията, следователно трябва да се вземат малко по-кардинални решения. Битката продължава, но пилотът има една много добра идея. Докато самолетите циркулират в района и чакат включване в битката – при това въоръжени до зъби, Калос заявява на наземните части да хвърлят жълт пушек. Той много добре знаел, че американската пехота няма такъв на въоръжение, но изведнъж в гората започва да се разнася пушека на жълта димка, а около 30 секунди по-късно американците на земята съобщават, че нямат такива, но това вече е без значение. Следващият сигнал на Калос е „Целта е точката с жълт пушек, ваши са!“.
Висотата лумва в пламъци, а разузнавачът призовава следващите самолети за заход – практиката изисква поне още едно преминаване, защото виетнамците имат много добри стратегии да се прикриват. Тук не се налага второ преминаване. През следващата година гръцкият пилот прави много разузнавателни мисии около горските лагери в Туонг Дюк, позициониран там още през 1965 г. Зелените барети правят своето първо бойно кръщене и се опитват да създадат позиция, която да спре Северен Виетнам да използва слабостите на границата с Лаос за нападение на американски сили. Именно там са позиционирани някои от най-добрите отряди, включващи специални сили, паравоенни формирования и доброволци от Лаос.
Установеният лагер А-109 се намира в долината на близката река на около 50 километра югоизточно от Да Нанг. В комплексна мрежа от комуникация и малки планински маршрути, тази стратегическа точка се разпределя между две висоти. На разположение има минохвъргачки, артилерия и винаги може да използва близката въздушна база, за да охлади страстите на противника. Според спомени на Каламос, бойците имали опцията да извикат целия свят, особено след като въпросният „свят“ се намира на толкова малко разстояние от позициите им. По това време разузнавачите трябва да летят и да призовават колкото искат изтребителя за защита. Около 6 самолета правят редовно курсове и следят движението на противника. През септември 1968 г. Северен Виетнам вече знае, че трябва да удари с всички сили Да Нанг. Първи на пътя им излиза лагер А-109, като виетнамците подготвят 2 батальона и около 3000 войника за разполагане в малките часове на нощта.
Впечатляващото в този момент е, че дори успяват да пренесат артилерията си по терлици в близост до вражеския лагер. В 2 часа сутринта на 28 септември части на 21 и 141 батальон нападат и превземат позициите Алфа и Браво, намиращи се на около 500 метра от основния лагерен периметър. Защитниците водят добре боят, но накрая не могат да се справят с хвърлените сили. Специалните части чакат да падне нощта и се подготвят за втори опит да изтласкат противника от позицията. Войниците на Северен Виетнам нямат предимството на изненадата, но са далече от идеята да се предават. Сражението продължава през деня, докато не пада нощта и въздушните удари са парализирани.
Докато Каламос циркулира във въздуха и се опитва да даде точните координати, около неговият самолет преминават трасиращи куршуми. Огневата линия е само на около 150 метра разстояние и в такива моменти е невъзможно за самолетите да заходят, освен това няма никаква светлина, за да се обозначат приятелските части. Базата в Да Нанг подготвя цял ден самолети и удря различни позиции по тази линия, но без някакъв особен успех. Единственото, което остава на очите във въздуха е да поиска по-сериозна въздушна подкрепа и да бъдат изпратени достатъчно добре заредени самолети във въздуха. Фантомите и Сейбърите вече са там и разполагат с клъстърни муниции, както и бомби за общи цели.
При всяко викане на бомбардировачите, Каламос търка очите си няколко минути. Експлозиите на земята го заслепяват всеки път. При осветяването на бойната линия се разкриват нови и нови тела на земята, но виетнамците не се отказват и продължават да настъпват. Те не спират да търсят слаба позиция, в която да пробият защитата и да продължат битката в зона, която няма да позволи удар от въздуха. Трудно му е да определи кои са приятели и врагове, а бомбите могат да навредят повече, отколкото да помогнат. Накрая по собствена преценка пуска белите фосфорни ракети на позиция, като нарежда пълен удар с всички налични сили. Този път изисква от базата най-доброто, което може да се изпрати.
Отговорът не закъснява. След като цял ден се водят сражения, командването е превело в бойна готовност „Спуки“ или „Пъф магическият дракон“. Това са все имена на самолета Douglas AC-47 – един от най-свирепите и артилерийски самолети по това време. Обикновено това е транспортен самолет за пренасянето на тежка техника – танкове, БТР-и и други, но в хода на войната се оказва, че може да се използва като въздушна артилерия. Идеята е повече от прекрасна, все пак това е мобилна позиция с възможно най-добрият шанс за удар от високо. Самолетът носи 3 броя 7.62 мм General Electric роторни картечници поставени от лявата товарна страна с два прозореца. Всяко една картечница разполага с 6 ротиращи дула и точно като Gatling картечниците могат да изстрелят между 2000 и 6000 куршума в минута, като в една лента разполага с 5000 куршума. Обикновено в самолета се събират около 24 000 куршума.
След като „Спуки“ получава зелена светлина да подреже короните на дърветата, пилотът прави един пилонен завой – обикновено обратно на часовниковата стрелка“, докато стрелецът използва мерника си, за да започне един много дълъг и точен огън. По протокол, той трябва да обстрелва една зона в конусов огън, покривайки зона на футболно игрище. През нощта трасиращите куршуми, напускащи картечниците могат да създадат илюзията за оранжев лазерен лъч. Стоманеният дъжд може да посече абсолютно всичко, което излезе на пътя му, а само след едно презареждане на лентите, шансът да остане нещо живо е абсолютна нула. Концентрираният огън решава проблема и успява да отнеме всяко едно предимство на виетнамците. Малко след първото презареждане, наземните позиции дават сигнал за прекратяването на огъня – противникът се изтегля.
Около 2 часа сутринта на 29 септември, Каламос е отзован. Според изчисленията на щаба, около 68 противника са неутрализирани по време на наземната битка, докато стотици са ударени от въздуха. Гръцкият пилот по-късно е награден с железен кръст за вярна служба, като признава, че от 1000 летателни часа, 833 от тях са в битка. Днес много от неговите колеги признават, че е бил един от най-добрите, макар и никога да не се качва на B-52 в битка. След войната продължава да тренира за боен пилот, но по-късно избира бизнес идеите за развитие.
Снимки: Wikipedia
