Земетресението е естествено природно явление, породено от непрекъснатото движение на тектоничните плочи в земната кора - процес, който протича от милиони години и е напълно нормален за нашата планета.
В повечето случаи тези размествания остават незабележими за хората, но когато натрупаното напрежение се освободи внезапно и с голяма сила, последствията могат да бъдат опустошителни.
За човешките общества земетресенията често означават разрушени градове, загубени животи и дълготрайни социални и икономически кризи, превръщайки едно естествено явление в мащабна катастрофа.
Ето кои са най-силните земетресения, измерени с модерни научни методи, т.е. от когато започват да бъдат отчитани със сеизмографи в периода 19-и и 20-и век.
Голямото чилийско земетресение - 9,5 магнитуд по Рихтер
Земетресението в Чили от 1960 г. остава най-мощният сеизмичен трус, регистриран през 20-и век и изобщо в съвременната история. То се случва на 22 май 1960 г. край южното крайбрежие на страната и причинява огромни разрушения и човешки загуби както в Чили, така и в далечни райони по Тихоокеанското крайбрежие, вследствие на опустошителните цунамита, които поражда.
Основният трус настъпва в 15:11 ч. местно време на около 160 километра навътре в океана, срещу района на град Валдивия. Общоприетият моментен магнитуд на земетресението е 9,5, макар някои научни изследвания да предполагат стойности между 9,4 и 9,6.
Още предишния ден серия от силни предтрусове предупреждават за надвисващата катастрофа, като един от тях - с магнитуд 8,1 - причинява тежки разрушения в град Консепсион.
Разломът, породил земетресението, обхваща участък с дължина между 900 и 1000 километра по протежение на плочата Наска, която e под Южноамериканската плоча.
Поради това, че трусът се случва малко преди големия технологичен напредък в сеизмологията през 60-те години на миналия век, много от днешните оценки се основават на последващи анализи.
Множество чилийски градове понасят сериозни щети. В Пуерто Монт се наблюдава значително потъване на земната повърхност, а във Валдивия близо половината от сградите стават негодни за обитаване.
Макар разрушенията от самото земетресение да са мащабни, по-голямата част от жертвите са вследствие на цунамито, което връхлита крайбрежието около 15 минути по-късно.
Вълните достигат височина до 25 метра по протежение на обширен участък от брега между градовете Лебу и Пуерто Айсен. В резултат на бедствието около два милиона души остават без дом.
Броят на загиналите никога не е установен с пълна точност - първоначалните оценки варират в хиляди, но по-късно официалната цифра е сведена до около 1655 загинали, а приблизително 3000 души са ранени.
Разместванията на океанското дъно са толкова мащабни, че породените вълни запазват разрушителната си сила на огромни разстояния. Почти 15 часа след земетресението цунамито достига Хавайските острови, на около 10 000 километра от епицентъра, като на места вълните все още достигат височина от близо 11 метра.
В залива Хило те причиняват щети за милиони долари и отнемат живота на 61 души. Около 22 часа след възникването си вълните достигат и Япония, където на остров Хоншу унищожават над 1 600 жилища и причиняват смъртта на 138 души.
Във Филипините цунамито води до 32 загинали или изчезнали. Макар ъгълът, под който вълните достигат западното крайбрежие на Съединените щати, да намалява тяхната сила, в Кресънт Сити, Калифорния, са отчетени вълни с височина до 1,7 метра, а пристанища и лодки в Лос Анджелис, Сан Диего и Лонг Бийч са повредени.
Два дни след катастрофалното земетресение в Чили се случва и друго забележително събитие - вулканът Кордон Кауле в езерната област на страната изригва след почти 40 години покой. Някои сеизмолози смятат, че това изригване е пряко свързано със силните тектонски размествания, предизвикани от земетресението.
Аляска, САЩ (1964) - 9,2 магнитудпо Рихтер
Земетресението в Аляска от 1964 г. е едно от най-мощните сеизмични събития, регистрирани някога. То се случва на 27 март 1964 г. в южната и централната част на щата и достига моментен магнитуд от 9,2 по скалата на Рихтер.
Освободената енергия е поне два пъти по-голяма от тази на земетресението в Сан Франциско през 1906 г., а трусът е усетен на сушата върху територия с площ близо 1,3 милиона квадратни километра.
Въпреки огромната сила на земетресението, броят на жертвите е сравнително нисък - 131 души, главно поради слабата населеност на региона, но материалните щети са изключително големи.
Земетресението предизвиква мащабни деформации на земната повърхност. Територия с площ над 120 000 квадратни километра е наклонена, като на изток от линия, минаваща североизточно от остров Кодиак през западната част на залива Принц Уилям, земята се повдига на места с до 25 метра.
В западните райони, обратно, земната повърхност потъва с до 2,5 метра. Крайбрежните зони са силно засегнати от подводни свлачища и последвалите цунами, които причиняват разрушения дори на хиляди километри разстояние, включително в Кресънт Сити, Калифорния.
Десетките хиляди вторични трусове показват, че разломната зона се простира на около 1000 километра по линията на субдукция на Северната тихоокеанска плоча.
Особено тежко е положението в залива Принц Уилям. В пристанището Валдез огромно подводно свлачище отнася докове, складове и консервни фабрики, като загиват 32 души.
В близкото село осемметрова вълна цунами напълно унищожава населеното място и отнема живота на 23 от общо 68 жители. Цунамитата след земетресението нанасят сериозни щети и на други крайбрежни общности в Аляска.
В град Сюърд трусът разрушава петролни резервоари, които се запалват, а пристигащото цунами разнася огъня, създавайки истинска "огнена вълна". След бедствието редица селища са преместени на по-безопасни места.
Икономическите последици също са тежки. Освен че са унищожени множество риболовни кораби, консервни фабрики и преработвателни предприятия, земетресението оказва сериозно влияние върху морските екосистеми.
Още на следващия ден след земетресението президентът Линдън Джонсън обявява целия щат Аляска за зона на национално бедствие. Въздействието на катастрофата обаче не се ограничава само до Аляска.
Щети са регистрирани и в Канада, както и в американските щати Вашингтон, Орегон и Калифорния. В Кресънт Сити вълни с височина над 4 метра заливат 29 градски квартала и причиняват смъртта на 11 души, а в Нюпорт, Орегон, още четирима загиват.
Цунамитата, породени от земетресението, достигат дори до Хавайските острови и Япония.
Земетресението в Индийския океан (2004) - 9,1 магнитуд по Рихтер
Цунамито в Индийския океан през 2004 г. е едно от най-опустошителните природни бедствия в съвременната история. В края на декември същата година гигантски вълни връхлитат крайбрежията на редица държави в Южна и Югоизточна Азия, причинявайки невиждани разрушения и човешки загуби по цялото протежение на Индийския океан.
На 26 декември 2004 г. в 7:59 ч. местно време мощно подводно земетресение с магнитуд 9,1 по скалата на Рихтер разтърсва района край бреговете на индонезийския остров Суматра.
Вследствие на труса се образува цунами - поредица от огромни океански вълни, които в рамките на следващите седем часа се разпространяват из целия Индийски океан и достигат чак дори до източното крайбрежие на Африка. В някои райони височината на вълните надхвърля 9 метра при удара им в сушата.
Бедствието се превръща в една от най-смъртоносните природни катастрофи, регистрирани някога. По приблизителни оценки загиват около 228 000 души в 15 държави.
Най-тежко засегната е Индонезия, където официалните данни сочат над 200 000 жертви, основно в провинция Ачех в северната част на Суматра. В Шри Ланка и Индия десетки хиляди хора са убити или обявени за изчезнали, включително много жители на Андаманските и Никобарските острови.
Островната държава Малдиви също търпи сериозни загуби, както човешки, така и икономически, въпреки сравнително по-малкия брой жертви. Сред загиналите има и хиляди чуждестранни туристи, почивали в засегнатите региони.
Последиците от цунамито са допълнително утежнени от липсата на храна, питейна вода и медицинска помощ в първите дни след бедствието. Разрушената инфраструктура и въоръжените конфликти в някои райони значително затрудняват работата на спасителните и хуманитарните екипи.
Освен човешките загуби, катастрофата оставя и дълбоки екологични щети - цели села, курорти, земеделски земи и риболовни зони са унищожени или залети със солена вода, отломки и тела.
Mеждународната общност реагира с мащабна помощ. Държави от цял свят, ООН и множество хуманитарни организации се включват в спасителните и възстановителните операции.
В годините след трагедията в различни страни са изградени мемориали в памет на жертвите, сред които паркове и музеи в Тайланд, Шри Ланка, Индонезия, Индия и Австралия, които напомнят за мащаба на човешката трагедия.
Катастрофата от 2004 г. се превръща и в повратна точка за управлението на бедствията. В отговор на случилото се международните усилия за ранно предупреждение и подготовка за цунами са значително засилени.
През 2005 г. е създадена Системата за предупреждение и смекчаване на последиците от цунами в Индийския океан (Indian Ocean Tsunami Warning and Mitigation System - IOTWMS) , която има за цел да подобри оценката на риска, ранното оповестяване и информираността на населението.
По-късно са въведени и програми за обучение и подготовка на местните общности, насочени към повишаване на устойчивостта и спасяването на човешки животи при бъдещи подобни бедствия.
Земетресението в регион Тохоку (2011) - 9,1 магнитуд по Рихтер
Земетресението и цунамито в Япония през 2011 г. представляват едно от най-тежките природни бедствия в съвременната история на страната. Катастрофалното събитие се случва на 11 март 2011 г. и засяга основно североизточната част на Япония, като нанася опустошителни щети по крайбрежието на остров Хоншу, най-вече в региона Тōхоку.
След мощния трус в морето се образуват огромни вълни цунами, които заливат обширни крайбрежни зони и предизвикват и сериозна ядрена авария в атомна електроцентрала по тихоокеанското крайбрежие.
Земетресението е с магнитуд 9,1 по скалата на Рихтер и настъпва в 14:46 ч. местно време. Епицентърът му се намира приблизително на 130 километра източно от град Сендай, в префектура Мияги, а огнището е разположено на дълбочина около 30 километра под дъното на Тихия океан.
Трусът е резултат от разкъсване в зоната на субдукция, свързана с Японската падина, където Тихоокеанската плоча се подпъхва под Евразийската плоча. По време на земетресението участък от разлома с размери приблизително 300 на 150 километра се измества с до 50 метра в източно-югоизточна посока и се повдига с около 10 метра.
Сеизмичните вълни са усетени на огромни разстояния - до Русия, Тайван и Китай. Основният трус е предшестван от няколко по-слаби земетресения, включително такова с магнитуд 7,2, а след него следват стотици вторични трусове, част от които надхвърлят магнитуд 6,0 и дори 7,0.
Това земетресение е най-силното, регистрирано в Япония от началото на инструменталните наблюдения в края на 19-и век, и се нарежда сред най-мощните в световната история. По-късно е съобщено и за регистрирани инфразвукови вълни от сателити в орбита около Земята.
Рязкото хоризонтално и вертикално разместване на океанското дъно измества огромни маси вода и поражда разрушително цунами. Вълни с височина до около 10 метра заливат крайбрежието.
В района на Сендай водата навлиза дълбоко навътре в сушата, залива летището и околните земеделски земи, а според някои оценки една от вълните достига до 10 километра навътре в континента.
Тежко пострадват и крайбрежните зони на префектурите Ивате, Фукушима, Ибараки и Чиба. Сред най-засегнатите градове са Камайши, Мияко, Ишиномаки, Кесенума и Шиогама.
При оттеглянето си водата повлича със себе си огромни количества отломки, превозни средства, сгради и хиляди хора, като обширни ниско разположени територии остават под морска вода.
Цунамито задейства предупреждения в целия Тихоокеански басейн. Вълните се разпространяват със скорост, достигаща до 800 км/ч, и удрят Хавайските острови с височина над 3 метра, Алеутските острови с вълни от около 1,5 метра, а по-късно достигат и бреговете на Калифорния и Орегон.
Около 18 часа след земетресението дори крайбрежието на Антарктида е засегнато, където се отчупва част от леден шелф.
Първоначалните данни за жертвите са противоречиви, но с разкриването на мащаба на разрушенията броят на загиналите и изчезналите нараства рязко. В рамките на две седмици официалният брой на жертвите надхвърля 10 000 души, а още десетки хиляди са в неизвестност.
По-късно става ясно, че бедствието е сред най-смъртоносните в историята на Япония, съпоставимо с катастрофалното цунами от 1896 г.
В пика на трагедията броят на загиналите и изчезналите достига около 28 500, но впоследствие, след като част от изчезналите са открити живи, официалната цифра към края на 2011 г. е коригирана на около 19 300 души.
Най-тежки загуби понася префектура Мияги, където загиват или изчезват над 10 000 души, а хиляди други са ранени. По-голямата част от жертвите са удавени от вълните на цунамито, като повече от половината от загиналите са на възраст над 65 години.
Макар цунамито да причинява най-много жертви и разрушения, самото земетресение нанася сериозни щети и във вътрешността на страната.
В няколко града избухват пожари, включително в нефтохимически заводи и рафинерии, а хиляди сгради са разрушени или повредени.
Пътната и железопътната инфраструктура е сериозно засегната, електроснабдяването е прекъснато в големи райони, а водоснабдителните и канализационните системи са нарушени. В префектура Фукушима дори се срутва язовир в близост до столицата на областта.
Земетресението на полуостров Камчатка - 9,0 магнитуд по Рихтер
Земетресението от 1952 г. край Северо-Курилск се случва в акваторията източно от полуостров Камчатка и се нарежда сред най-мощните сеизмични събития в съвременната история.
Трусът с моментен магнитуд между 8,8 и 9,0 е регистриран на 5 ноември 1952 г. в 04:58 ч. местно време и предизвиква разрушително цунами, което връхлита Курилските острови и Камчатка - тогава част от Съветския съюз.
Най-тежко засегнат е град Северо-Курилск, а множество селища в Сахалинска и Камчатска област са сериозно разрушени. Това събитие остава най-силното земетресение, регистрирано някога на територията на Русия, както и едно от петте най-мощни в света от началото на инструменталната сеизмология през 1900 г. Освен това то предизвиква и най-смъртоносното и разрушително цунами в руската история.
Сеизмичното събитие е свързано със сложната тектонична обстановка край източния бряг на Камчатка, където се намира Курило-Камчатската океанска падина - зоната на сблъсък между Тихоокеанската плоча и плочата на Охотско море.
По-плътната и по-стара Тихоокеанска плоча потъва под Камчатка, което създава условия за силни земетресения от т.нар. мегатласов тип, често съпроводени от цунами.
В исторически план този регион вече е преживявал изключително мощни трусове - през 1737 и 1841 г., като първият от тях достига магнитуд до 9,3 по Рихтер и поражда вълни с височина до 60 метра, най-голямото известно цунами в района.
Земетресението от 1952 г. разкъсва значителен участък от зоната на субдукция - приблизително 700 километра по протежение на дъгата между остров Онекотан и нос Челюскин, с ширина на разлома между 150 и 200 километра.
Разместването на скалните маси става основно на голяма дълбочина - между 40 и вероятно до 80 километра, което е нетипично за подобни събития. В близост до самата падина движението е сравнително ограничено, което означава, че там остава натрупано напрежение в земната кора.
Още две години преди основния трус в района се наблюдава серия от по-слаби земетресения, които впоследствие се разглеждат като предвестници на катастрофалното събитие. Анализът на вторичните трусове след основния удар помага на учените да определят северната граница на разкъсването.
Цунамито, породено от земетресението, възниква на около 130 километра от бреговете на Камчатка. В Северо-Курилск градът е ударен от три последователни вълни с височина между 15 и 18 метра, които причиняват мащабни разрушения и огромни човешки загуби.
Най-мощните земетресения в историята показват в пълния ѝ мащаб силата на планетата, върху която живеем. Събития като земетресенията в Чили (1960), Аляска (1964), Индийския океан (2004), Япония (2011) и Камчатка (1952) не само отнемат стотици хиляди човешки животи, но и променят географията, икономиките и начина, по който светът гледа на природните рискове.
Те ясно демонстрират, че най-големите катастрофи не се измерват само в магнитуд, а и в степента на подготовка, ранно предупреждение и обществена устойчивост.
Въпреки напредъка на науката и технологиите, тези трагедии напомнят, че разбирането и уважението към природните сили остават ключови за опазването на човешкия живот в бъдеще.
