Защо Косово не е Крим

| от |

Любомир Талев, www.5corners.eu

Наскоро в световните медии за пореден път излезе информация, че режимът на Путин инвестира в интернет тролове, които да разпространяват опорните му точки в световното интернет пространство. Това тук трудно би могло да мине за новина – всеки българин, който активно използува интернет като източник на информация, всекидневно се сблъсква с подобни типажи в различните форуми и социални мрежи. Омраза и отрицание на западната цивилизация и ценности, безкритично преклонение към империалистичната политика на Русия на Путин, стигащо до нихилизъм спрямо собствената си страна и народ, безмозъчно скандиране на заучени лозунги, безумна вербална агресия спрямо всеки, оспорващ спуснатите от Кремъл опорни точки – това е само част от визитката на верния путинистки боец на виртуалния фронт. Особено се активизираха последните покрай усилването на хибридната война, водена от Русия срещу България и предизвикана от нарастващата роля на страната ни като фактор на стабилност в региона на фона на руската агресия срещу Украйна и на пробива, който тясно свързаната с официална Москва партия Сириза направи на предсрочните парламентарни избори в Гърция.

Една от главните опорни точки, използувани от руската пропаганда в опитите ѝ да убеди българите, че не си заслужава да защитават суверенна Украйна, жертва на агресивна завоевателна война от страна на Русия (нарушила, впрочем, Будапещкия Меморандум от 1995 г., с който изрично се е задължила да уважава и защитава границите и териториалната цялост на съседката си), е като се тръби навсякъде, че прецедент за откъсването на Крим, Донецк и Луганск (а в перспектива и на Мариупол, Одеса и Бесарабия) от Украйна вече има и той бил създаден от Запада. Лошият Запад, видите ли, „откъснал“ Косово от „братска“ Сърбия, а сега лицемерно защитавал целостта на Украйна. Колко братска държава е за нас Сърбия ще стане въпрос в отделна статия, тук важното е да се отбележи стратегическото подръпване на тази тънка струна.

Доколко сериозно Западът всъщност защитава Украйна, всеки може да съди сам по продължаващия отказ украинската армия поне да бъде снабдявана с тежко оръжие срещу руските танкови колони, без което героичната ѝ съпротива може да бъде сравнявана с тази на един лишен от прашката си Давид срещу изцяло брониран и бълващ огън Голиат. Или по отказа от поемането на курс към ускорено приемане на страната в ЕС и НАТО, което реално би гарантирало безопасността ѝ. Или по срамното съглашение с престъпилия на два пъти думата си агресор в Минск (охарактеризирано от мнозина като нов Мюнхен), когато Русия дори и не се престори, че ще спазва подписаното „примирие“, а продължи офанзивата си с пълна сила. Или по нелепите санкции, наложени на десетина руски физически лица, сред които и любимият на руската и българска мафия певец Йосиф Кобзон. Да, забраната му да пътува в ЕС може и да е голяма трагедия за верните стожери на русолюбието у нас БСП и Атака, но някой мисли ли сериозно, че това ще пречупи гръбнака на руската агресия в Украйна и ще промени хода на военните действия или че ще донесе така желания от всички нормални хора мир?

Предателството на Запада спрямо Украйна, прочее, заслужава отделен анализ, нас в случая ни интересува упорито насаждания от кремълската пропагандна машина паралел между случилото се в Косово през вече далечните 1998 – 1999 г. и случващото се днес в южна и източна Украйна. Че получаването на независимост от Република Косово в резултат на тогавашната война било прецедентът, оправдаващ извършваното през безучастния поглед на съвременните западни колаборационисти разпарчетосване на Украйна, в момента се повтаря от всички интернет глашатаи на руската пропаганда. Това бе дори заявено в прав текст в ефир от отцепилия се от Патриотичния фронт депутат Велизар Енчев в негово интервю, в което обясняваше причините за създаването на собствена лява партия. Очевидно Русия е твърде недоволна от прекалено меката подкрепа, която получава в България от опитващата се да спазва и някаква проевропейска линия БСП (трябва да се пази авторитетът на опитващия се да гради европейска кариера след тоталното си компроментиране на родна почва Станишев, все пак). А също и от кресливата, но будеща само присмех и погнуса у българите Атака, та ѝ се налага да бабува на създаването на нов политически проект, който да артикулира по обществено приемлив начин тази ѝ опорна точка. Опорна точка, която, както ще видим по-долу, може и да звучи добре, но е съвършено невярна.

Декларацията за принципите на международното право, отнасящи се до дружествените отношения между държавите в съответствие с Устава на ООН, приета от Общото събрание на ООН на 24 октомври 1970 г., издига като водещ принцип на международното право този на равноправието и самоопределението на народите. Въпросният принцип е дефиниран по следния начин в Декларацията:

„Всички народи имат право свободно, без външно вмешателство, да определят своя политически статус и да осъществуват свое икономическо, социално и културно развитие и всяка държава е длъжна да зачита това право в съответствие с разпоредбите на устава“.

По-долу в същия текст се казва, че:

„Всяка държава е длъжна да се въздържа от каквито и да било насилствени действия, лишаващи народите, за които се говори в изложението на настоящия принцип, от тяхното право на самоопределение, свобода и независимост. В своите мерки против такива насилствени действия и в съпротивата срещу тях народи, в порядъка на осъществуване на своето право на самоопределение, имат право да търсят и да получават поддръжка в съответствие с целите и принципите на устава“.

Написаното дотук би могло да се разтъклкува като подканящо един безкраен процес на сепаратизъм, в който всяко национално малцинство, намиращо се в дадена държава, би могло да се позове на принципа на самоопределението, за да се отцепи в собствена държава или да се присъедини към друга, съставена от негови сънародници – и то с помощта на международната общественост. За да бъде избягнато такова тълкувание, малко по-надолу Декларацията прави изричното уточнение, че:

„Нищо в приведените по-горе пунктове не трябва да се тълкува като санкциониращо или поощряващо каквито и да било действия, които биха водели до разчленяване или до частично или пълно нарушаване на териториалната цялост или политическото единство на суверенните и независими държави,спазващи в своите действия принципа на равноправието и самоопределението на народите, както този принцип е изложен по-горе, и вследствие на това, имащи правителства, представляващи без разлика на раса, вероизповедание или цвят на кожата целия народ, живеещ на дадена територия“.

Преведено на неюридически език, съвкупността от цитираните по-горе норми ще рече, че териториалната цялост на държавите е неприкосновена дотогава, докато те осигуряват правото на икономическо, социално и културно развитие на живеещите в тях народи, както и възможността те равноправно да участвуват в нейното управление. Едва когато тази права на някоя народност бъдат нарушени, за нея възниква възможността правомерно да се отдели от потискащата я държава и да търси поддръжката на международната общност в съпротивата си срещу упражняваното срещу нея насилие. Да видим сега как този основен принцип на международното право се отнася към конфликтите в Косово и в Украйна.

От една страна в Косово, тогава съставна част от Република Сърбия, бяха налице всички за търсене на независимост, посочени в Декларацията. Икономическото, социалното и културното развитие на косовските албанци, представляващи огромното мнозинство от населението в областта, бяха систематично потъквани през деветдесетте години на миналия век, като полицейската бруталност срещу косовските албанци, лишаването им от основни права, унищожаването на образователната им система и множеството уволнения на етническа основа бяха добре документирани и хроникирани от специалния пратеник на ООН в областта Тадеуш Мазовецки. За реално участие на косовските албанци в управлението на доминираните от сърбите държава разбира се и дума не можеше да става. Карикатура от периода между двете световни войни гласи: „Загреб се оплаква, че Белград тъпче на едно място. Това не е вярно. Белград тъпче навсякъде.“ Близо шест десетилетия по-късно положението не се бе променило и на йота.

Когато Армията за освобождение на Косово премина от пасивна към активна съпротива срещу насилията на белградските власти, репресиите се засилиха и преминаха в открит геноцид и етническо прочистване. През 2001 г. администрираният от ООН Върховен Съд, разположен в Косово, установи, че е била налице „систематична кампания на терор, включваща убийства, изнасилвания, палежи и тежко малтретиране“, както и че сръбските войски са целели прогонването на цялото албанско население от провинцията. Всеки, който е бил в съзнателна възраст в онези години (1998 – 1999 г.), помни километричните опашки от бежанци, извиващи се по границите на Косово, на фона на димящите албански къщи, както и сръбските военни и паравоенни, които отнемаха не само цялото имущество, но и паспортите на прокудените от тях бежанци.

Изнесените по-горе факти по категоричен начин обосновават извода, че независимостта на Косово, извоювана с помощта на световната общественост в лицето на ООН и НАТО, бе един правомерен акт, предизвикан от бруталните репресии и отнемането на основни човешки права от страната на сръбските власти спрямо албанското население там. Същото обаче далеч не може да бъде казано за отцепените с руско участие украински провинции. На първо място, едва ли някой сериозно би отрекъл, че живеещите в Украйна различни етнически групи са равнопоставени и че се зачита правото им на икономическо, социално и културно развитие. Говорейки за българското малцинство в Украйна, с което левите у нас толкова обичат да спекулират, правото му да изучава български език в училищата бе въведено именно след като страната получи независимост от СССР. Що се отнася до рускоговорящите граждани на Украйна, те винаги са имали своята сериозна тежест в политическия живот. Бившият украински президент Янукович беше избран с решаващата роля на техните гласове. А свалянето му бе израз не на някакво потисничество спрямо тези граждани, а на факта, че спирайки процеса на евроинтеграцията на Украйна, – нещо, с което огромното мнозинство от украинския народ не бе съгласно – Янукович се доказа като агент на чужда държава. Не случайно след като и окървавяването на протестите срещу изолирането на Украйна от Европа в полза на Русия не му помогна, Янукович избяга не другаде, а при кремълския си началник…

И след свалянето на руската марионетка Янукович обаче властта в Киев не започна репресии срещу рускоговорящите граждани, което да им даде правото да се отцепят. Напротив – безредията бяха провокирани и организирани от Русия, която създаде сепаратистки режими по места, подкрепяйки ги със „зелени човечета“ (състоящи се от цели бригади от руската армия, начело с генералите си) и с „хуманитарна помощ“ под формата на танкови колони. С това Русия флагрантно наруши провъзгласения във вече цитираната Декларация принцип, съгласно който държавите се въздържат в своите отношения от заплаха със сила или от нейното прилагане както против териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава. По-конкретно, въпросният принцип гласи, че:

„Всяка държава е длъжна да се въздържа от организирането или поощряването на организиране на извънредни сили или въоръжни банди, в това число наемници, за нахлуване в територията на друга държава“.

А също и че:

„Всяка държава е длъжна да се въздържа от организиране, подстрекателство, оказване на помощ или участие в актове на гражданска война или на терористически актове в друга държава или от съдействане на организационна дейност в пределите на своята територия, насочена към извършването на такива актове, в онзи случай, когато актовете, споменати в настоящия пункт, са свързани със заплаха със сила или с нейното прилагане“.

От казаното по-горе се налага категоричният извод, че – противно на опорните точки на руската пропаганда – независимостта на Република Косово не може да служи като юридически прецедент, извиняващ организираното от Русия и негласно допуснатото от ЕС и администрацията на президента Обама разпокъсване на Украйна. В първия случай бе налице системно потискане, лишаване от човешки права и гонения на етнически принцип спрямо косовските албанци от страна на сръбските власти. Всичко това остави като единствен легитимен способ за спасение на косоварите въоръжената съпротива срещу потисниците и в крайна сметка – политическата независимост. Във втория случай е налице мултиетническа демокрация, която увжаваше правата на всички свои граждани независимо от тяхната националност, и която бе взривена отвън в нарушение не само на общите принципи на международното право, залегнали в Декларацията, но и на подписания от самата Русия Будапещки пакт. Именно това лишава действията на руските агресори от каквото и да било претенция за легитимност – основен принцип на правото е, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Отделен въпрос е доколко „братска“ страна ни е Сърбия, та да трябва точно ние, българите да жалеем с повод и без повод за загубата на Косово. Но за това – следващия път.

 
 
Коментарите са изключени за Защо Косово не е Крим