Ерик ле Буше, "Слейт"
Зад подкрепата за популистите на изборите, страха пред бъдещето, загубата на доверието в политиците и елитите и разочарованието от демокрацията винаги се крие една и съща причина: съдбата на средната класа.
Това явление придобива различни мащаби в индустриално развитите държави, но по същество става дума за едно и също нещо. Ако в следвоенните години икономиката е поставяла на първо място средната класа, то през последните 40 години тя се е чувствала като захвърлена на произвола на съдбата.
Инициативите на Обама
В периода от 1948 до 1973 доходите на средната класа са растели с 2,8% годишно. С други думи те са се удвоявали на всеки 25 години, на границата на смяната на поколенията. Хората са били сигурни за своето бъдеще и бъдещето на своите деца. Но с настъпването на петролната криза и идването на Роналд Рейгън /1981-1989/ на власт се забелязва застой в доходите на средната класа. Жизненият стандарт е престанал да расте, хората започват да се страхуват да не загубят работата си или да слязат надолу по социалната стълбица.
Политическите партии са били наясно с тези радикални промени, но не са направили необходимите изводи.
И макар че през последните години властите са предприемали множество мерки и решения за по-бедните слоеве от населението /минимална заплата, социални програми, намаляване на осигуровките.../, те не правят нищо за средната класа, на която й се е наложило сама да излиза от всички проблеми. Освен това, с оглед нейния брой /53 милиона души в САЩ с доходи от 35 000 до 100 000 долара годишно/, мерките за нейната подкрепа са били или несъгласувани, или струват огромни пари.
Барак Обама стана първият президент, който се ориентира към средната класа. В последното си послание към Конгреса от 20 януари той говори за "икономиката на средната класа".
Но това не означава, че той изоставя нуждаещите се. Благодарение на помощите за безработни и въведената от него с толкова големи трудности здравна система броят на американските бедни граждани остана непроменен, докато, ако тези мерки не бяха станали факт, техният брой щеше да нарасне с 5%. По отношение на средната класа той стартира политическа програма, която се финансира за сметка на увеличаването на данъците върху печалбата на най-богатите. Става дума за повишаването на минималната заплата, въвеждането на помощи /при гледането на деца, за училище, помощ за работещите семейства/ и приоритетното положение на началното образование.
Три епохи на следвоенната икономиката
Всичко това са глупости, ще кажат някои, защото според различните изчисления /включително и на Института "Брукингск"/ приръстът на доходите е от 12 до 150 долара на семейство. А това даже не може да се сравни със стотиците долари икономии заради намаляването на цените на бензина. В действителност президентът разчита на възобновяването на икономическия растеж и намаляването на безработицата за естественото възстановяване на положителната за средната класа тенденция: заплатите в частния сектор в края на краищата трябва да тръгнат нагоре. И за момента Обама има основания да се надява на по-добро: дори такава голяма верига като "Уолмарт" възнамерява да повиши заплатите през тази година.
Въпреки това преориентирането на данъчната и икономическата политика в подкрепа на средната класа трябва да бъде продължена и да отиде доста по-далеч.
Главният икономически консултант на Белия дом Джейсън Фурман привежда три фактора, които лежат в основата на благоденствието на средната класа в следвоенните години, но впоследствие обърнали се срещу него: производителност, участие в труда и неравенство. Тези три фактора условно разделят хронологията на три епохи.
Преди всичко, това е периодът 1948-1973 г., "епоха на общо процъфтяване": производителността е била висока, жените са наемани на работа, а неравенството е намалявало. Доходите, както вече посочихме, са растели с 2,8% годишно. Делът на 1% най-богати хора в общото богатство на нациите е намалял от 11,3% до 7,7%.
По-нататък, това е периодът от 1973 до 1995 г., "епоха на участието": повишаването на производителността е спряло, а показателите за икономическия растеж са се сринали. Макар че все повече и повече жени са започнали да внасят заплата вкъщи, средните доходи на 90% от семействата са намалявали с 0,4% годишно. А делът на 1% от най-богатите граждани в националното богатство е нараснал до 13,5%.
Накрая, третият период от 1995 до 2013 г., "епоха на подем на производителността": темповете на приръст на производителността достигат своя пик, както и броят на работещите жени /при мъжете този показател точно обратното започва да намалява/, а неравенството достига невиждани преди висоти. Делът на 1% най-богати скача до 17,5%, докато заплатите на всички останали започват да намаляват.
"Смисълът на икономиката на средната класа е в това да се помогне на работещите семейства да получат увереност в постоянно променящия се свят", заяви Барак Обама.
Постигането на поставената цел се опира на три фактора. Обявените от президента на САЩ мерки в подкрепа на производителността чрез инвестиции в инфраструктурата и образованието /за повишаване на средното професионално равнище/, помощ за стремящите се да работят жени и борба с неравенството с помощта на минималната заплата и данъците за най-богатите.
Икономическият растеж – главното оръжие
Най-главният фактор във всичко това – производителността: при запазване на положителните тенденции семействата биха печелили с 58% повече, т.е. с 30 000 долара годишно. В сравнение с това въздействието на неравенството се усеща по-малко: при разпределение на богатствата според следвоенната схема всяко семейство би печелило с 18% повече, т.е. с 9000 долара годишно.
Това означава, че размислите на политиците относно "икономиката на средната класа" се намират едва в началото на пътя и че данъците не могат да бъдат нейните алфа и омега.
Всичко казано до тук е свидетелство, че икономическият растеж е главното оръжие на управляващите. Правителството може да помогне на бедните дори в условията на застой. Но то не може да направи нищо за средната класа, ако икономиката стои на едно място. /БГНЕС
