Казусът „Трети март“

Автор : Борислав Георгиев (http://sophijski.wordpress.com)

Преди 1989 г. Трети март не беше дори официален празник, камо ли – национален (само през 1978 г. еднократно е бил и официален). Беше почти дисидентска проява да отидеш на тържествената вечерна проверка и заря по случай Трети март. Това тогава беше единствената подобна проява, която се организираше пред Народното събрание – около паметника на Цар Освободител.

Уплашени от антикомунистическата вълна у нас в края на 1989 г. и началото на 1990 г., Петър Младенов предложи Девети септември да бъде отменен като официален и национален празник и за такъв да бъде обявен Трети март. Това стана факт на 5 март 1990 г. с решение на Седмото велико народно събрание. Тогава се радвахме, че сме се отървали от Девети септември и че за национален празник е обявена датата, в която българската държава възкръсва върху картата на Европа. Малцина знаеха какво точно гласи Санстефанският мирен договор, пренебрегваха факта, че Александър Втори гледа от коня си безпрепятствено в Пленарната зала на Народното събрание. Рецитирахме си „Опълченците на Шипка“ и се успокоявахме, че не сме си получили съвсем даром свободата.

По време на Великото народно събрание имаше и плахи гласове да се избере друга дата за национален празник: 24 май (около която имаше май консенсус), 6 септември. 22 септември все още беше дата табу. Но се получи същото, което се получи с празника на българската войска. Първоначално той не беше 6 май, а през август, в деня на най-ожесточените боеве на Шипка (ако не се лъжа на 23 или на 24 август). По-късно нещата си дойдоха на място и Гергьовден стана празник на българската войска.

Сега се чуват многобройни гласове (включително и моят) 3 март да си остане официален празник, но за национален да бъде посочено друго важно за България събитие, извършено самостоятелно от българския народ и българската държавна администрация. Причините са ясни – да не резюмирам дългогодишния дебат за това трябва ли, или не Трети март да бъде националният празник на Република България.

Кандидатурите са няколко: денят на Априлското въстание (1 май), 24 май, 6 септември и 22 септември. Към първите две дати българската държавна администрация няма никакво отношение, ако не броим факта, че княз Борис приема учениците на светите братя в пределите на Първото българско царство.

Когато във ВНС се обсъждаше възможността 6 септември да стане национален празник, вече не си спомням кой изрази съмнението, че тази дата добре ще се приеме от българските граждани поради близостта ѝ с 9 септември…O, sancta simplicitas!

Аз съм „за“ 22 септември, въпреки че силно недолюбвам Фердинанд Сакскобургготски и внук му (почти толкова, колкото недолюбвам и Русия). Съвременните републики като национален празник честват деня, в който са придобили своята пълна независимост и наистина са станали суверенни държави.

Добре е все пак, че към днешна дата Денят на Съединението и Денят на Независимостта са поне официални празници.