Епитафия

Цветанка Стефанова

Епитафия

Сърцето ми крепи го нишка тънка,

и ако, не дай си, стане пак издънка,

и скъса се последната му брънка,

не ще е драмата голяма –

ще плачат синовете ми и вероятно мама;

ще ровят в листовете писани

да търсят стихове недонаписани,

а цялото човечество огромно –

богато, бедно или пък бездомно, –

ще знае ли за загубата? Няма,

че свършила безвреме е житейската ми смяна,

защото стиховете ми надути,

останали и глухи, и нечути,

поне са само невредими,

най-малкото са незначими…

Ала след спрялото сърце във малка ниша

душата ми все някъде ще диша!

26 октомври, 2012, София