Длъжни да дължим

Иван Стамболов, www.5corners.eu

За нас, простите граждани, нещата от ден на ден стават все по-необясними. Ето: да вземем ли 16 милиарда заем или да не взимаме. С горчивина трябва да отбележим, че отново изоставаме с цели епохи от цивилизованите народи като, да речем, гърците. Докато ние продължаваме да смятаме, че не е добре да се взимат заеми, гърците са убедени, че не е добре да се връщат. Така пред тях изобщо не стои дилемата, заради която се скараха българските политици през изтеклата седмица.

По въпроса за държавното задлъжняване е прието да се мисли, че десните са остро против него, а левите са склонни да го приемат, за да могат да си финансират лукса да бъдат леви. От десните се очаква да бъдат убедени, че не е редно да се харчат пари, които не са спечелени, и че народите трябва да се простират според брутния продукт, който са произвели – по-малко принадена стойност → по-малка печалба → по-малки приходи от данъци и осигуровки → по-мизерни публични услуги и т.н. Левите пък не биха учудили никого, ако кажат, че народите имат права, които не зависят от брутния продукт, и че имат нужди, които трябва денонощно да бъдат задоволявани с цената на всичко. И това би било чудесно, защото тогава щяха да се редуват леви и десни управления, едните щяха да печелят, другите щяха да разпределят и всички щяха да са щастливи (доколкото човеците изобщо са способни да бъдат щастливи дори и в условия на максимално благоденствие). За съжаление обаче, целият политически спектър и то не само у нас, е така разяден от популизъм, че напоследък партиите се различават единствено по това дали са на власт или в опозиция. Иначе са абсолютно еднакви. Много отдавна никой не е казвал на избирателите, че ще им причини лишения в името на икономическото оздравяване. Напротив, всеки следващ кандидат обещава все по-фантастични социални придобивки и като единствена пречка пред баснословното богатство сочи тъжното обстоятелство, че в момента не е на власт. Нищо друго. А избирателите вярват.

Конкретно по въпроса за 16-те милиарда. По него българското политическо пространство е разделено точно наопаки – десните искат да теглят заем, а левите не дават. Десните казват, че заемът ще намали дефицита, като оптимизира старите дългове. Левите пък ги обвиняват, че ще заробят до гроб даже и неродените и че не възнамеряват да погасяват стария дълг, а само да крадат. Левите принципно не са против това да се теглят нови заеми (против тяхната природа е да са против), но обвиняват десните, че правят шашми с избора на банките и комисионните на посредниците. Десните пък са против тегленето на заем (защото такава се очаква да е природата им), но гледат на него като на „антибиотик, който ще дадат на детето си, за да не стане още по-лошо (Мартин Димитров). Те казват, че в дълга няма нищо сензационно, че той е отдавна приет в закона за бюджета и че да се правят тези циркове е глупаво и недостойно.

На този фон Бойко Борисов извади запазената си марка: „като не искате да стане моето, аз пък ще си подам оставката и ще ви видя как ще се оправяте без мен“. И е прав да говори така, защото знае, че предсрочни избори в момента може да има само с негово съгласие, а той ще даде това съгласие, едва когато е напълно сигурен, че ще излезе от тези нови избори с по-добър резултат в сравнение с предишните. Тоест, г-н Борисов знае, че народът го обича с нелогичната страст на славянската си душа и ще си го избира отново и отново, независимо от всичко.

Какво ще се случи обаче с въпросния заем, ако г-н Борисов си изпълни заканата? Да приемем, че кабинетът подаде оставка. Да допуснем, че социалистите успеят да спечелят следващите избори. Да допуснем даже, че успеят да съставят правителство с толкова силна подкрепа, че да не могат да се оправдават, че някой им пречи да провеждат политиката си. Какво ще бъде според вас първото нещо, което ще направи това ново, силно и национално отговорно правителство? Според мен първото нещо ще бъде да теглят същият онзи заем от 16 милиарда, срещу който сега вият на умряло.

Логиката не е сложна. Държавният бюджет прилича на семейния. И той се състои от приходи и разходи. Както семейство от двама души, които получават по хиляда лева заплата, не може да харчи три хиляди лева на месец, без да вземе от някъде другаде, така и в държавата, когато разходите са повече от приходите, налице е явление, познато като „бюджетен дефицит“. Той може да се финансира единствено чрез заеми. Тоест, ако сме приели чрез закона за бюджета, че ще направим еди-какви-си разходи, но нямаме достатъчно приходи, то единственият начин е да теглим заем, ако на всяка цена искаме да направим въпросните разходи. От тази гледна точка всяко управление ще направи едно и също, независимо от вълните популизъм, които се блъскат една в друга от всички страни, пенят се и ни заливат със зловоние.

Опозицията твърди, че чрез бюджета управляващите инвестират в своето собствено политическо бъдеще. А какво би вършила въпросната опозиция на мястото на управляващите? Очевидно, абсолютно същото. Всеки политически субект, докато е на власт, прави три неща, за да остане на власт: инвестира в добро управление, за да го преизберат по делата му; инвестира в пищна пропаганда, за да го преизберат по думите му; директно купува победата си, за да го преизберат за пари. Нормално е опозицията да протестира срещу вторите две, защото да си купуваш изборите е престъпно, а да залъгваш хората и да плащаш за това с пари, които си взел от тях, е недостойно. Лошото е, че в лакомията си за власт опозицията е недоволна и от първото. Ако управляващите вършат правилни и необходими неща, опозицията пак е недоволна и критикува, понеже това я отдалечава от властта. А да недоволстваш, когато някой взима правилни и полезни управленски решения, и да злобееш задето червените точки отиват у него – това вече е грозно дори за един „национално отговорен политик“.

За жалост, в дебата около дълга аз видях само боричкане кой да го харчи и тъга у някои хора, че няма да го харчат те, при все че много добре знаят как биха харчили, ако можеха (о, как!). И лигите им текат от това видение. Докато по едни телевизии Румен Гечев от социалистите пъшкаше в какви длъжници ще се превърнат българските деца, по други социалистът д-р Емил Райнов стенеше как държавата трябвало да дава повече пари за здравеопазване. Е, не може и двете – хем да не се теглят заеми, хем държавата да плаща за здравеопазване, образование, социални помощи на мними инвалиди и пенсии на млади пенсионери.

Заемът очевидно ще се изтегли, защото е свързан с други важни и вече договорени ангажименти. Всички знаят това, но очевидно не желаят да пропуснат случая за малко пропаганда. Публичният дебат се е превърнал в нещо като парламентарния контрол – повод да си кажем пред публика, това, което имаме да казваме. Вярно е, че българските политици полудяват, когато им замирише на власт, но това не е нищо в сравнение с лудостта, която ги обзема, когато им замирише на пари. Станали са алчни като финикийци, а всички знаем кой е най-известният финикийски град и какво трябва да се случи с него.