Ало, бабо! Вкусно е!
Ако не сте селско дете, несъмнено, не сте участвали в масирана кампания за консервиране на всичко, което попадне под зоркия поглед на баба ви.
Мислите си, че в природата има нещо, което баба ви не може да нареже, изпече, обели, овкуси с оцет, озахари или осоли и да го натъпче в буркан!? Лъжете се! Още не се е родил този плод, зеленчук, риба, пуйка, пиле, прасе, заек, който да се опре на чевръстите ръце на баба ви и нейния остър нож от Балканската война.
Още пазя топли спомени, усещане за изтръпнало небце, залепнали зъби и изгорен език от някои шедьоври на моята баба. Рибата се печеше, поръсваше се с чесън, сол и магданоз и се стерилизираше два часа в казана на огъня. По време на снежната зима, когато реката замръзваше и животът в нея замираше или съвсем умираше, ние млатехме топла рибка с вкусен дресинг.
Участта на патиците, пуйките и кокошките беше същата.
Под прикритието на хуманистичните воали, баба ми изколваше всички пернати. Казваше, че го прави, за да не им е студено. С острото ножче режеше прецизни порцийки, слагаше черен пипер на зърна, сол и консервираше. Така постъпваше и с прасето. Ние нямахме зайци, но ако имахме, и те щяха да литнат в казана. За всеки случай, сутрин проверявах магарето дали си е в неговото заграждение…
Сега, не оставяйте с впечатление, че се прехранвахме само с месни консерви. Имахме богат асортимент от компотено–конфитюрни и туршиено-лютенични колекции.
Това зелени доматчета като сладко и като туршия; патладжан – пържен, печен, кисел; дюли – на компот, на конфитюр, в бидона с туршията, ние за нищо го нямахме. Не можеше да ни шашне нито едно бабино кулинарно откритие, защото всичко бяхме видели…и опитали. Имахме няколко несъгласия около сладкото от зелени орехчета и сладкото от динени кори, но баба каза, че е вкусно. И това беше окончателното решение на заседателната комисия, която се състоеше от мен, брат ми и братовчедите ми, и на която баба беше председател.
При транспортирането на тоновете зимнина се появяваше конфузен момент, в който ние с брат ми се червяхме пред останалите играещи деца.
Все някой роднина спираше зад блока и стоварваше хиляди буркани, а ние трябваше да ги пренесем в мазето, докато нашите са на работа. Сега, като се замисля, имали сме основание да се изчервяваме. Но това трябваше да става по причина, че имаме изключителната привилегия да хапваме консервите на баба, а не че ни мислят за селяндури. Истината е, че децата ни завиждаха, особено за лютеничката. Те набиваха „Първомайско хорце” и умираха от радост да идват вкъщи за черпня от нашата вълшебна смес – чушки, домати, патладжан, истински.
Запазих много от рецептите на баба ми, след като тя си замина, или поне приложимите. Наистина не суша черници, не правя сироп от бъз, не приготвям пастет от гъши дроб… Но в офиса много ми се радват, когато вляза с обемистите пакети, в които подрънкват стъклени буркани…
Ало, бабо! Вкусно е….
