Новият „ТО“: оправда ли очакванията ни?

„Затова подкарвай колата, подкарвай бързо докато чезнат последните слънчеви лъчи, карай по-надалече от Дери, от спомена…но не и от копнежа. Това ще остане – скъпоценната камея на всичко, което сме били, всичко, което сме вярвали в детството, всичко, което е блестяло в нашите очи, когато сме били изгубени и вятърът е нашепвал в нощта. Подкарвай колата и се старай да запазиш усмивката. Пусни по радиото рокендрол и карай напред към всичкия живот на света с всичката храброст и всичката вяра, която откриваш в сърцето си. Бъди верен, бъди храбър, бори се. Останалото е мрак.“

Така завършва романът-шедьовър на Стивън Кинг, „ТО“. И задава един новороден и безкрайно висок стандарт на психологическата хорър литература, който задминава дори някои от учителите на Кинг, като Лъвкрафт, например.

През 1990г. излиза първия филм по „ТО“, а в образа на танцуващия клоун Пениуайз се въплъщава брилянтният Тим Къри, който завинаги оформя представите за Ужаса на децата, които са гледали филма през 90-те.

Сега, когато режисьорът Андрес Мушети се нае с дръзкия проект отново да пресъздада романа на Краля, много от феновете на книгата подходиха с надежда, че новият филм ще съумее да задмине стария и да пресъздаде атмосферата на книгата по-добре.

И до голяма степен надеждите им се оправдаха. Новият „ТО“ е безмилостен по отношение на хорър частта. Бил Скарсгард е по-страшния Пениуайз, което е нож с две остриета: от една страна, клоунът е детайлно изпипан, така че да поражда неподправен ужас в душите на зрителите. От друга – наивитетът на образа на Къри правеше по-реалистична идеята, че един клоун може да привлече малкия Джорджи Денброу до канала, така че детето да повярва, че този клоун е забавен и не му мисли злото.

Емблематичната сцена, в която Джордж губи хартиената си лодка в канализационната шахта на Дери и впоследствие губи живота си, е пресъздадена ловко. Диалогът е разгърнат в целия му потенциал, Пениуайз е смразяващ, а кървавата откровеност, с която е визуализирана смъртта на момчето, се вписва в традициите на качествения хорър безапелационно.

Кастът е безпогрешен: актьорите, които играят ролите на децата от клуба на загубеняците, са точни, прецизни и очарователни в тяхната естественост. Благодарение на тяхната игра и майсторската режисура на Мушети, успяхме да си припомним обезоръжаващия чар на тяхната възраст. Диалозите между децата и начина, по който говорят, са съвършени с неподправения си хумор и неопорочената си смелост, по детски.

Ричи Тонзиър (Фин Уолфхард, когото познаваме от екипа на „Stranger Things“) е wannabe забавния чешит, Бен Ханском е толкова сладък в дебелата си непохватност, че ни се иска да го осиновим, хипохондрикът Еди Каспбрак пуска някои от най-добрите лафове („My pills are GAZEBO“), а актрисата, която изиграва Бевърли Марш (София Уилис), видимо по-голяма от момчетата, носи една особена сексуалност, която е много вярна на книгата.

Заекващият Бил Денброу, лидерът на групата, е изигран от красивото хлапе Джейдън Либерхер, а Чоузън Джейкъбс е точно това, което си представяме за Майк Хенлън.

Образът на хулиганите тук е засилен и подчертан и виждаме един ужасяващ Хенри Бауърс, който спокойно можеше да се мери по отвратителност с принц Джофри от „Игра на тронове“. Загатва се и въздействието на ТО върху него, като във втората част вероятно ще видим порасналия, излязъл от лудницата Хенри, който се превръща в оръжие в ръцете на Злото.

За да продължим с хвалбите, трябва да отбележим, че сцената в банята на Бевърли е еманация на добрия хорър вкус, а появяванията на Пениуайз в съзнанията на децата предизвикват страхова пилоерекция, която бирата в киното не може да обуздае.

Моментът, в който Пениуайз танцува в подземията, е психеделична смесица от нелеп хумор и ужас, а по-маргиналните роли на родителите на хлапетата, също са пипнати, така че да предадат посланието на Краля: а именно, че когато родителите правят децата си уязвими, те отварят пролуки, през които може да се вмъкне Злото.

Любовният триъгълник между Бевърли, Бен и Бил е пресъздаден успешно, с искрената детска любов, с безсърдечното превъзходство на красивите и без излишни девиации от основния сюжет.

Някои от сцените от стария филм са буквално репрезентирани, вероятно за да уловят старите фенове, което безспорно е добър режисьорски ход.

Лепкавата сладострастност, разбъркана с чист ужас от лятото на Дери, на която се наслаждаваме в книгата, е прилично вкарана в атмосферата на филма. Пейзажите от Пущинака, реката, библиотеката и крийпи къщата на ул. „Нийбълт Стрийт“ са майсторски.

Моментът, в който Бевърли прави секс с всички момчета в каналите на града, отсъства от лентата, но тъй като става дума за секс между малолетни, това е разбираемо.

Но тъй като животът не е перфектен и завършва със смърт, е редно да отбележим, че новият филм има и трески за дялане, които са особено видими за перфидните мозъци на онези встрастени почитатели на романа, които натрапливо търсят пробойна в един видимо изпипан кино продукт.

Линейният ход на времето, който е избрал Мушети и чрез който в първата част на филма виждаме единствено децата, е удачен и прави филма по-лесно смилаем, но не можем да не споменем, че представлява избиране на лесния път. Интензивните ретроспекции, които проследяваме в романа, изграждат силна психологическа връзка между героите в техните зрели и съответно детски години, която задава въпроси относно някои неща много отвъд хоръра.

Липсваха ни някои ключови моменти от книгата, като димната яма на индианците, идването на ТО на Земята, ролята на Котенурката и същността на ритуала ЧЮД. Тук е може би и основната ни забележка – краят на филма, в който децата се бият с Пениуайз, е решен почти изцяло във физическата борба, което придава нереалистичен оттенък на случващото се.

Признаваме, че изобразяването на психологическата битка между ТО и Бил би представлявало върховно предизвикателство, а присъствието на гигантски паяк може да напомни за „Хари Потър“ или „Валстелинът на пръстените“, но боят с пръчки между група деца и страховит, грамаден клоун стои малко наивно.

Очевидна наивност има и в чийзи момента, в който Бен целува Бевърли, която се съживява от кататонен ступор и се включва в битката. Освен това, ситуацията, в която тук изпада Бевърли, по книга се пада на Одра, съпругата на Бил, когато вече са възрастни, но за тези мешавици между живота на децата като деца и като големи, вярваме, че режисьорът има разрешение за втората част на филма.

Не става и съвсем ясна символиката, с която Кинг насища читателите си в книгата. ТО не е клоун, нито прокажен, нито просто чудовище. ТО е Злото, всесилното Зло, което намира своя дом в малките градове и се храни със страха. ТО е клоун, защото образът на клоуна в същината си е маска. Той не е това, което виждаш. А под смешната маска понякога се крият най-страшните неща: страха, отчаянието, уязвимостта, стабилно изградена в детската душевност от родителите, злободневния ужас на човешката апатия, неспособността да контролираш собствената си психика и кошмарът, който се материализира в реалност в главата ти, без да можеш да го спреш.

И ТО винаги се завръща. И когато се върне, трябва да впрегнеш цялата храброст и вярва, която намираш в сърцето си, за да го пребориш. Защото иначе ще бъдеш потопен в мрак.

Накрая можем да заключим, че ако искате кървави фонтани, качествени хорър сцени, добри актьори и една пълнокръвна, прекрасна екранизация по Кинг, „ТО“ ще ви хареса. И да, Боб Грей, Пениуайз, танцуващият клоун ще продължи да бъде най-големия ви кошмар.

И една забележка към маркетинг мислителите на големите вериги магазини: не е ОК ден след премиерата на „ТО“ да не можеш никъде да намериш обикновен червен балон, с който да изненадаш приятно човека, с когото живееш, небрежно бодвайки го в канала на мивката.