“Формата на водата“: приказката, която ни вдъхва надежда
Тъмносин екран. Помещенията сякаш отдавна са под вода, а мебелите са в безтегловност. На този фон разказвачът споделя с нас, че не знае как да започне. Истина е. За „Формата на водата“ на Гийермо дел Торо се пише трудно. Тези, които все още вярват, че приказките не са заключени завинаги в томовете на Андерсен и Оскар Уайлд ще разберат безсилието да говориш за нещо толкова чисто, фантастично, което ти вдъхва вяра. Другите, които си падат по по-hardcore неща, молим да ни простят това, което наричат „розов романтизъм“.
Истината е, че „Формата на водата“ е добре направената екранна приказка за вярата и любовта, от която хората имат нужда. За филма започна да се говори, откакто спечели голямата награда на кинофестивала във Венеция през 2017 г. Равносметката от тогава: вече близо 100 млн. долара приходи, номинации за всички големи награди, винаги печелеше в големите категории, и почти максимални рейтинги от критиците. 13-те номинации за „Оскар“ го правят рекордьора тази година.
Зародишът на идеята за любовната история между митично морско създание и жена се ражда още през детството на Гийермо дел Торо след като гледа филма Creature from the Black Lagoon. Днешната история обаче е доста по-различна. Действието се развива в САЩ по време на Студената война. Американска военна база. Руснаците дишат във врата на американците и обратното. В този свят на убити цветове и сиво ежедневие живее Илайза Деспозито – чистачка във военната база, сираче, намерено в река, което заради белезите на врата не може да говори. Никой не знае от какво са причинени те. Ежедневието е едно и също, монотонно, най-екстремното нещо е сутрешното мастурбиране във ваната, преди сваряването на трите яйца. Следва посещение при съседа и единствен приятел – художникът гей Джайлс. В работата пък е Зелда – едрата афроамериканка, която не млъква и ту се оплаква, ту кълне съпруга си Брустър. Денят, в който „обектът“, както го наричат в базата, е докаран, започва приказката…
На първо място, заслугата за този майсторски филм е на дел Торо, за когото това е първият такъв пробив от началото на кариерата му през 1985 г. Ако зависеше от нас, веднага му даваме „Оскара“ за най-добър режисьор. Без излишни протяжни моменти за времетраене от два часа. Действие, напрежение, обрати, конфликт – всичко майсторски изградено и съшито така, че приказката да добие максимално достоверен вид, но все пак да знаеш, че не бива да бъдеш краен буквалист, когато гледаш. В това е чарът и на сценария на дел Торо и Ванеса Тейлър (Hope Springs, Divergents, и продуцент във втори и трети сезон на Game of Thrones). Той те освобождава от вродената ни склонност да търсим причинно-следствени връзки, логика и по този начин ни потапя в паралелната вселена, където вратата не е изкъртена от напора на водата, хомосексуалният прощава на чудовището, че е изяло котката му, косата му пониква отново, а раната му заздравява. Подходът deus-ex-machina, тук е на мястото си. Както подобава на истинските приказки.
Пак, благодарение на дел Торо, успяваме да видим Сали Хоукинс така, както дори в „Син жасмин“ не я видяхме. Добрият актьор може и без текст, това е. Сали Хоукинс е повече от добра актриса. Няма пародиране, няма наиграване. Има отмерени жестове, намеци, смигвания, ясни и в същото време достатъчно загадъчни, за да ни изненада Илайза със следващия си ход. До нея е Зелда (Октавия Спенсър), за която третата номинация за „Оскар“ е напълно заслужена – тя е антиподът на нямата чистачка, който обаче успява да запази самообладание дори когато комплексираният расист командващ поделението, полковник Ричард Стрикланд, я заплашва в собствения й дом. Триото от добри актьори е завършено от Ричард Дженкинс в ролята на съседа Джайлс – старият мъж, неизживял младостта си, който редовно купува пайове, които не изяжда и се опитва да завърже разговор с красивия, но груб продавач.
Останалите компоненти на филма трябва също да бъдат споменати. В него почти няма светли и живи тонове, всичко е пастелено, почти монохронно. Този скопен, а после умъртвен тон придава на една усмивката на Илайза или на примигването на създанието още по-енигматичен вид. Целият вътрешен свят на жената контрастира с обстановката около нея, подсилвайки приказния ефект. Тук се появява и музиката, от 50-те и 60-те години, феминизирана до краен предел (която Джайлс обожава). Грамофонът се върти, а от него звучи Кармен Миранда. Така, неусетно, едно яйце, малко музика, нежен допир стават достатъчни.
Кое обаче прави „Формата на водата“ толкова добър? Техническата реализация разбира се, че има заслуга. Режисурата и играта също. Но това са само добре сработени помежду си проводници, по които преминава идеята. Идея, която човечеството винаги е търсило. Нуждата да слушаш приказки. Детски, нереални и наивни, достатъчно силни, че да вдъхнат вяра. Тази година това е „Формата на водата“.
До болка познати са изводите, че чак е втръснало да ги повтаряме. Любовта е навсякъде. Всесилна е. Възможна е. Приказките се сбъдват. Не само между жена и морско създание, а между хората като цяло. Защо да не вярваме? Все пак никой не знае какво се е случило в реката, и откъде е белегът на врата на Илайза.
А за себе си знаем ли? Къде сме били в онзи момент? Не. Затова най-добре е да вярваме и да се благодарим на „Формата на водата“, че ни напомни това.
