shareit

Великите военни изцепки: Руската инвазия в Украйна

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В ранното утро на 24-ти февруари, и аз, както повечето хора, се събуди в очакване на поредния работен ден. С чаша кафе отворих новинарските апликации на телефона по навик. Още в първата секунда стана ясно, че това няма да е поредния стандартен работен ден. „Русия нападна Украйна!“ – заглавия с подобен смисъл се редуват едно през друго из нюзфийдовете на социалните мрежи.

Първи кадри се прокрадват в каналите на Телеграм и из трендовете на Туитър. Загледах се в специалното годишно издание на „Икономист“ с прогнози за развитието на света през 2022 г. – още не го бях чел, но разбрах, че в този момент няма и смисъл да го чета – светът от ранните часове на 24-ти февруари, нямаше нищо общо със света от късните часове на 23-ти.

Това, което се случи на 24-ти февруари, 2022 г., бе определено от мнозина като начало на Руско-украинската война. Но това е грешка. Руско-украинската война започна през 2014 г. и не беше приключвала, а просто затихнала до т. нар. замразен конфликт. Втората ни грешка беше да вярваме, че войната е внезапна ескалация. Всъщност, САЩ от месеци предупреждаваха Украйна и света, че Русия се готви да нападне. Европа не искаше, а за това и не можеше, да повярва че такъв развой на събитията е възможен.

По всички правила на военното изкуство, войната в Украйна трябваше да завърши скоро след своята внезапна ескалация. Една срещу друга бяха противопоставени две напълно неравностойни по капацитет държави. От едната страна на уравнението е Украйна. Страната е разкъсвана от политически кризи. Мафията остава вездесъща. Радикализирани от борбата за Крим, Донецк и Луганск, крайно десни фракции стават все по-видими в общественото пространство.

Лидерът на страната е бивша телевизионна звезда и комик, който решава, че от шоумен може да се превърне в спасител на нацията (къде ли сме го виждали? – б.а.). Украинската армия излезе от военните действия през 2014-2015 г. разколебана и принудена да се разположи в глуха отбрана по източните предели на страната, отстъпвайки територии на про-руските сепаратисти. Липсата на пари, адекватен флот в Черно море и несигурната подкрепа от ЕС в политически план, превърнаха Украйна в аутсайдер.

От другата страна на конфликта стои Русия. Най-голямата в териториално отношение държава в света. Ядрена сила, разполагаща с над 1 000 000 войници. Основен производител и износител на оръжие за цял свят. Господарка на енергийните пазари в Европа и Азия. Русия вече спечели доста признание с интервенциите си в Сирия и Либия. Москва анексира Крим и замрази Украйна в наглед безкрайна борба за Донецк.

Преди това Грузия бе смачкана от руските войски за дни. Пак Русия държи в шах Молдова чрез конфликта в Приднестровието вече над 30 години. Същевременно, Европа сякаш приемаше всички претенции на Кремъл. Сключваха се нови и нови договори за доставка на природни горива. Руската индустрия работеше в тясно сътрудничество с европейски и световни компании.

Руските туристи крепяха сезона в повечето Балкански държави. Газови проекти за милиарди се строяха през Черно и Балтийско море. Европа беше отписала Крим – макар и официално анексията да не се признаваше. По силата на спогодбите от Минск, Франция и Германия бяха готови да изтъргуват интересите на Украйна за запазване на мира в Източна Европа. Изглежда беше въпрос на време Путин да получи онова, което желае – превръщането на Украйна в дисфункционална държава, неспособна да се присъедини към ЕС и НАТО и неспособна да заплашва сигурността на Русия.

Когато първите изстрели проехтяха в утрото на 24-ти февруари, болшинството експерти предричаше на Украйна 3-4 дни на съпротива, след което се очакваше правителството да падне – било защото е заловено, било защото е напуснало страната панически. Започнаха да се нижат сюжетните линии за преразпределение на Украйна – появиха се дори карти, разпространени в редица про-руски сайтове, показващи бъдещите граници на една победена и разнебитена държава.

Руските войски нахлуха с лекота, сякаш на екскурзия, форсирайки границите на Украйна по всички възможни фронтове, в това число и Беларус, чийто военен министър дни по-рано бе обещал на украинския си колега, че Беларус няма да участва в никаква инвазия и няма да допуска руски войски през своя територия.

Днес, половин година по-късно, руските войски са изтласкани от ок. 50% от териториите, в които бяха настъпили първоначално. Украинската армия започна масивна контраофанзива в района на градовете Изюм и Херсон, а боевете по останалите фронтове се водят без възможност на Москва да постигне превес. Въпросът, който много анализатори и поддръжници на руската политика си задават е „Какво, по дяволите, се обърка?“

Отговорът на този въпрос започва през 2014 г. Русия спечели медийната война и войната в социалните мрежи. Информацията, която достигаше до всички в онзи момент, беше подправена и умело фалшифицирана. Това обаче не променя фактите на терен. Москва вдигна на оръжие сепаратисти в две цели области на Украйна – Донецка и Луганска. След поредица от жестоки боеве, над 2/3 от разбунтувалите се територии бяха завладени обратно от украинците.

Руските тролове раздухаха до небесата „чувалът“ при Дебалцово и отблъскването на ВСУ от Донецк и направиха тези постижения да изглеждат като велики военни победи. В действителност обаче, украинските войски достигнаха до предградията на сепаратистките „столици“, а Русия се принуди да вкара по фронтовете свои войски и наемници, които да уплътнят рехавата защита на сепаратистите, която иначе би рухнала седмици по-късно. Всъщност истината е, че Украйна така и не беше победена. Руснаците обаче повярваха на собствените си лъжи.

Докато широката общественост бе заета да предъвква резултатите от анексирането на Крим и ситуацията в Донецк и Луганск, украинците запретнаха ръкави. В продължение на над половин десетилетие, техните войски преминаваха през постоянно обучение от страна на натовски специалисти. САЩ и нейните съюзници отделиха значителни суми за превъоръжаване на украинската армия.

Украйна успя да осъществи редица ключови военни сделки за партньорство с Турция и Израел. Същевременно непрекъснатите боеве в Източна Украйна, за които медиите се сещаха все по-рядко (въпреки по 30-40 войници умираха ежемесечно), даваха възможност за ротация на военнослужещите, натрупване на боен опит и изграждане на все по-адекватна отбранителна линия.

От другата страна на барикадата, Русия сякаш позабрави за Украйна. Москва се зае да воюва в Сирия за да спаси режима на Башар Асад от колапс. Същевременно конфликтите в Либия и Афганистан продължиха да ангажират вниманието на Кремъл. Поредица от войни, бунтове и джихадистки движения в Африка, дадоха възможност на Русия да изпрати свои паравоенни части в редица държави и да пренасочи вниманието си към нови пазари на оръжие, политическо влияние и енергийни ресурси.

Идването на Зеленски на власт несъмнено накара руснаците да се съмняват в бъдещето на Украйна. За тях той и правителството му си остават банда клоуни, които си играят на политици. Много силно сред управляващите кръгове в Кремъл е и влиянието на украинските политически емигранти. След Оранжевата революция и военните действия от 2014-15 г., мнозина про-руски фигури напуснаха Украйна и намериха подслон на руска земя.

Тези хора се надяваха, че с помощта на руската армия и на Путин, те могат да се върнат на бели коне в Киев и да управляват страната, изграждайки режим, подобен на този на Лукашенко в Беларус. Съответно, следвайки собствената си адженда, тези политици и бизнесмени се надпреварваха година след година д убеждават Путин, че украинския народ чака да бъде освободен от „неофашисткия гнет“, на който е подложен. Няма да има нужда от война, обещаваха те, една бърза военна операция и цялата страна ще приветства руснаците като освободители и носители на ред в хаоса.

През 2018 г., с идването на власт на Доналд Тръмп нещата окончателно се наклониха в руска полза. Тръмп заяви, че САЩ вече няма да играе роля на световен жандарм и обяви намерението си да изтегли всички войски на Америка от Азия, Африка и Европа и да остави света да се оправя както може. „Америка няма да плаща повече цената на вашата сигурност“. Тези думи бяха музика за ушите в Пекин и Кремъл.

Тръмп успя да убеди своите почитатели, че останалия свят заслужава да си го получи, за дето паразитира на гърба на САЩ по отношение на своята сигурност. Същевременно, в лицето на Русия, Китай и Северна Корея, президентът-бизнесмен откри идеалните плашила, с които да стряска публиката в собствената си държава. Най-важното бе, че процеси и тенденции, започнали при правителството на Обама бяха прекратени или ограничени, в това число и помощта за Украйна.

От друга страна, неуспехите на Обама във външната политика – Сирия, Йемен, Афганистан, Пакистан, Филипините и Украйна, се задълбочиха още повече, без да получат адекватно внимание от Вашингтон. Все пак, военният министър на САЩ – Джеймс Матис, остана глас на разума в кабинета на Тръмп и военните помощи за Украйна продължиха, въпреки че американският президент на няколко пъти откровено шантажираше Зеленски.

После дойде пандемията. За Русия тя означаваше финансова криза, социални проблеми и натрупване на огромен вътрешен проблем. Рейтингът на Путин падна до невиждани низини. Руския народ бе обезверен от невъзможността на властите да овладеят болестта. Външнополитическите победи рязко секнаха. Русия не успя да се наложи над Турция в Сирия. Отново Анкара успя да цака руснаците в Либия.

Ситуацията в Африка излезе извън контрола на Кремъл, а Китай започна да гледа на Путин не като на съюзник, а като на опонент що се отнася до Черния континент. Всичко това, съчетано с тенденциите, за които вече стана дума, доведе до желанието на Путин и неговата клика да намерят бърз и сигурен отдушник за народното недоволство, който едновременно с това да вдигне позападналия рейтинг на президента. Както обикновено се случва в историята, най-добър изход от вътрешната криза предлагат победите зад граница.

И Путин реши да е хазартен. Европа беше политически разединена – Макрон отслабен у дома и притиснат от опозицията. Германия без Меркел – лишена от своя дългогодишен канцлер и изправена пред политическа несигурност. Унгария и Полша все по самоволни и в опозиция на западноевропейските държави. България хвърлена в политическа криза, от която няма изход, но от която за Москва има твърде много ползи.

Икономиката на Турция в рецесия, кризата в Армения и Азербайджан държи Кавказ в шах. Иран е склонен да подкрепи Москва за всичко в замяна на пазар за иранските суровини и надежда за московска подкрепа по преговорите за ядрената програма. САЩ разединени и несигурни с новия си президент, който все още опипва почвата и продължава да се бори със страховитите последици от пандемията. Ситуация тип „сега или никога“.

Заслепени от доскорошните си успехи и острата нужда от нови, властимащите в Кремъл пропуснаха да забележат няколко ключови фактора. Първо, украинската армия така и не бе разбита, а през изминалите 7 години ВСУ не си беше губило времето. Същевременно, колкото и несигурен да бе рейтинга на Зеленски, украинския народ беше сигурен в едно – Русия няма място в Украйна. Третият проблем беше, че Русия всъщност не бе водила наистина сериозен конфликт с държава от калибъра на Украйна от времето на инвазията в Афганистан преди над 40 години.

От тогава твърде много неща в световното военното дело останаха същите и твърде малко неща във военното дело на Русия се бяха променили. Въпреки своите хвалебствия за нови генерации танкове, изтребители и ракети, Русия продължаваше да оперира с техника, произведена от СССР. Реално, нито една нова оръжейна система, произведена след 1991 г., не се е доказала особено на практика в бойни действия през новия XXI в. Получи се така, че експертите очакваха че руската армия е силна, защото очакваха че руската армия е силна. Никой обаче не беше проверявал колко точно е силна в действителност – всичко беше бюджети, разходи и цифри.

Още в началото на конфликта започнаха да се проявяват и най-различни изцепки от фронта, включително факта, че цигани са откраднали танк.

Големият проблем на политическите режими е, че нямат адекватен достъп до информация. Когато Путин е натиснал копчето в ранните часове на 24-ти февруари, той е разполагал само с тази информация, която подчинените му са решили че искат той да знае. На хартия, Русия трябва да е задействала над 200 000 войници за операцията. На практика, ако вярваме на собствените им военни,  недокомплектуваните части са наброявали ок. 100 000 души. Убедени че отиват да бъдат посрещнати с хляб и сол, руските фронтови части късно осъзнаха, че украинците ги очакват, но не с отворени обятия, а с вдигнати мерници.

Същевременно офанзивата бе извършена със стара техника, без адекватна поддържка от артилерия и ВВС. Огромни колони от камиони, танкове и БТР-и задръстиха пътищата на Украйна. Руската офанзива сама пречеше на собственото си разгръщане. В желанието си конфликтът да остане „специална военна операция“, а не война, Путин ограничи размаха на офанзивата, намали възможността за агресивни действия, особено в цивилни зони и застави армията си да подходи към войната като към полицейска акция срещу развилняла се агитка, а не като кампания срещу сериозен противник.

В резултат от прекомерното разминаване на цели, методика и средства, руските войски се лутаха в изпълнението на оперативните и тактическите задачи. Загубите, породени от тази неяснота са, ако се вярва на анализаторите, катастрофални – ок. 50 000 убити и ранени (някои източници говорят и за над 70 000 убити и ранени). Стотици типове военна техника, струваща милиарди са унищожени. Всички фронтови части от редовната армия са изчерпани откъм морал, боеспособност и възможност за настъпление. Кремъл свиква спешен набор на нови над 130 000 доброволци, които да попълнят понесените загуби – официално се увеличава общия брой на войските, но реално се запълват пробойните, отворени през пролетта и лятото.

Чисто стратегически, в края на пролетта на 2022 г. Русия бе принудена да изтегли всичките си войски от Северна и североизточна Украйна. Обсадата на Киев се оказа пълен провал. Нито един голям областен център на север не падна в руски ръце. Харков устоя въпреки зловещия ракетен обстрел и бомбардировки. Въпреки подмяната на цялото военно командване, руските войски постигнаха твърде скромни за целите си успехи.

В крайна сметка оперативните и стратегически начертания бяха преначертани и ограничени до мащаб от около 30% от първоначалния замисъл. Зеленски не избяга, не се скри и не беше убит. Украинската армия не беше разбита нито веднъж, не попадна в обкръжение, а фронтът й не рухна никъде, където такъв съществуваше. Всички разчети излязоха грешни – и военните, и политическите и културните.

Руската икономика е поразена от мащабни санкции, непознати в историята на страната от времето на Гражданската война (1917-1923 г.) Европа е обединена около идеята да анулира своята зависимост от руските горива. Швеция и Финландия нарушиха своя неутралитет и са на път да станат членки на НАТО. Про-руските настроения дори сред българите се огънаха, а мнозина привърженици на Путин започнаха да задават неудобни въпроси. Никой не знае как ще свърши тази война и дали Русия няма да победи накрая. Каквото и да стане обаче, нейната първоначална инвазия е една от най-големите изцепки, допускани от велика сила в цялата човешка история.

 
 
Коментарите са изключени за Великите военни изцепки: Руската инвазия в Украйна

Повече информация Виж всички