Великите военни изцепки: Битката на златните шпори
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Средните векове са време на величави битки, геройства, рицарска доблест и легенди. Облечени в стомана мъже кръстосвали оръжие за да защитят своята чест и родина. В тази епоха, няколко държави в Европа си извоюват славата на „велики сили“. Що се отнася до Западна Европа, няма съмнение, че най-могъщата държава била Франция. Богата, изобилстваща с хора, плодородни земи, проспериращи градове, занаяти и търговия. Френските войски предизвиквали респект у своите врагове. Да ги срещнеш на бойното поле означава да се изправиш срещу едни от най-силните и добре въоръжени рицари в Европа. Това, неминуемо, създало у французите особена форма на арогантност, от която те си патели неведнъж.
През 1285 г., на трона в Париж се възкачва най-могъщия средновековен крал на Франция – Филип IV Красивия. Импозантната му външност и осанка обаче му заслужили и друг прякор – Железният крал. Именно стоманена била неговата воля и амбицията му да властва с твърда ръка над цялата си държава. Френската аристокрация била печално прословута с нежеланието за приемане на кралската власт. Това налагало Филип буквално да им стъпи на врата, за да получи това, което желае.
В тази борба, основен момент е стремежа на владетеля за увеличаване на кралския домен – т.е. земите под пряк контрол на короната, в която властта на монарха е абсолютна. Колкото по-голям ставал доменът, толкова повече богатства отивали директно в хазната на владетеля. Повече богатства означават възможност за наемане на по-големи армии, самостоятелност от аристокрацията и шанс за оказване на по-сериозен международен натиск. В края на XIII в., в пределите на Франция имало две „златни кокошки“, към които Филип хвърлял алчни погледи.
Едната е Аквитания, богатото херцогство, обхващащо днешна югозападна Франция. Вино, селскостопанска продукция, рудници в Пиренеите, морска търговия – Аквитания предлагала изобилие. Проблемът бил, че тя била владение на краля на Англия. Като херцог на Аквитания, английският крал бил васал на Франция, но същевременно си оставал самостоятелен владетел с големи възможности и силна армия. Пра-дядото на Филип IV – Филип II успял да отнеме Нормандия от англичаните, но войните с тях винаги криели сериозни рискове и Железният крал предпочитал да действа подмолно, давайки пари на бунтуващите се шотландци, водени от Робърт Брус и Уилям Уолъс.
Вторият рог на изобилието е Фландрия. За разлика от Аквитания, тя нямала кралски господар. Фландрия била полуавтономно графство, номинално част от владенията на френската корона. Графовете й били могъщи войни – двама от тях създали Латинската империя през 1204 г. Ала на фона на Франция оставали дребни по сила. Същевременно, под властта им се намирали някои от най-богатите градове в Европа. Тези градове се радвали на значителна самостоятелност и привилегии. В тях се развивали занаяти, най-вече текстилния. Генерирали огромни приходи, за чийто контрол Филип IV мечтаел.
Фламандците често се сближавали с Англия за да балансират френското влияние. В самото начало на XIV век обаче, Англия била затънала в битката за Шотландия. Същевременно, Свещената римска империя – предшественикът на днешна Германия, била затънала във вътрешни борби. По всичко изглеждало, че няма кой да пречи на Филип да атакува и завземе Фландрия и да я анексира в домена си. Между 1297 и 1302 г., Филип успява да подчини по-голямата част от Фландрия и изглежда уверен в крайната си победа.
През 1302 г., град Брюж се вдига на бунт, настоявайки за независимост от Франция. Бунтът е подкрепен от другите свободни градове. Фламандската аристокрация като цяло остава на френска страна, страхувайки се че народния бунт ще доведе до загуба на техните права и привилегии. Едва малцина по-смели и самостоятелни благородници, прегръщат каузата на своите сънародници. Гръбнакът на бунта са градските опълчения. Съставени са от занаятчии, които оформят отрядите, групирайки се по гилдии. За аристократите, тази група бойци са сбирщина второразрядни хора, които не знаят от коя страна се държи меча. Именно така и ще подходят към тях в битката. В действителност обаче, бойците от гилдиите провеждали редовни тренировки и упражнения, в хода на които стиковали добре своята полева тактика и дисциплина. Въпреки това, във фламандската армия почти нямало рицари.
Франция събрала каймака на своите войски – елитни рицари, облечени от глава до пети в стомана, наемници, купени с кралското злато, професионални пехотни части, т. нар. „мъже под оръжие“ – добре снаряжени пехотинци, разполагащи със социални привилегии в замяна на своята служба във войската. Към тях се прибавя и сериозен контингент стрелци с арбалет – предпочитаните във френската армия. Докато фламандците се командват от техните водачи на гилдиите – месари и шивачи, начело на френските войски стоят аристократи с години боен опит зад гърба си. Числеността на френските войски също е сходна с фламандската – ок. 8500 французи срещу до 10 000 бунтовници. По всичко изглежда, че силите на Филип IV ще постигнат помитаща победа.
Двете армии се срещат в топлия летен ден на 11 юли, 1302 г. в полето край крепостта Кортрайк/Куртре. Фламандците използват максимално терена – копаят ровове и канали и допълнително наводняват равнината, за да забавят настъплението на френските войски. Въпреки това, командирът на французите – граф Робер д‘Артоа е твърдо решен да ги нападне и разгроми. За него е невъзможно да премисли, изправен пред сбирщина градски опълченци докато зад него стоят стоманените рицари на Франция.
Първоначално граф Артоа планира да използва своята пехота, но бърз оглед на вражеските редици го изненадва неприятно. Оказва се че фламандските опълченци, бидейки част от гилдиите, са успели да си подсигурят добра екипировка – брони и оръжия. Оказва се, че вражеската пехота съвсем няма да е лесна плячка за френските „мъже под оръжие“. Артоа заповядва разместване на войските си и изпраща напред своят „железен юмрук“ – 2300 тежки конници, които трябва да съкрушат вражеската пехота.
Рицарите развързват знамената. Дадена е заповед „Напред“. Френските конници – рицари и конни сержанти, преминават в галоп. Наближават челните редици на фламандците и очакват гледката на високи по над два метра коне, носещи огромни, стоманени фигури с дълги копия в ръка, да прекърши духа на врага. Тропотът на конете и виковете подсилват ефекта. Фламандските копиеносци плюят на ръцете си и само още по-здраво стискат своите оръжия. Нито тръпка не преминава по стегнатите им в решителност лица. Французите достигат на няколко стотин метра от врага и се разколебават. Защо не бягат?
Разколебаният френски щурм се блъсва като вълна в скалист бряг и се разпилява. Фламандците помитат рицарите от конете им със своите пики, след което в мелето се хвърля втората редица, въоръжена със страховитите „худедах“ (т.е. „добър ден“) – прътове със закачени на върха им метални тежести, увенчани с метален шип, с който да се пронизват рицарите в непокритите от броня части. С металната тежест, един здрав човек можел буквално да набие бронята в тялото на поваления противник или да му спука черепа, дори през шлем. Рицарите скоро станали жертва на размахващите своите оръжия фламандци, които ги обграждали и буквално ги пребивали до смърт.
Виждайки погрома на своите сили, граф Артоа вкарва в битката своя резерв, заставайки лично в челото на атаката. Кавалерийският клин успява да разбие няколко фламандски отряда, откъснали се от основните сили, но скоро френските рицари са обградени и избити. Артоа се бие храбро, размахвайки меча си с вещина но накрая, многократно ранен е повален и убит брутално. Според легендата, в последните си мигове се опитвал да се моли за живота си, но фламандците му казали, че не говорят френски.
Остатъка от френската армия е изтласкана от бойното поле и напълно разгромена. Както е записано в Аналите на Гент „и така, по волята на Бог, който нарежда всички неща, цветът на рицарството, въпреки своите блестящи кавалерийски атаки, беше надвит от тъкачи, тепавичари и друг прост народ, макар рицарите да бяха храбри, отлично въоръжени и командвани от превъзходни водачи. Красотата и мощта на великата френска армия беше превърната в клоака, а славата на Франция – сведена до тор и червеи…“.
Победата на фламандците е шокираща за тогавашна Европа. Славата на бунтовниците се разнася из целия континент. Успоредно с победите на шотландската пехота над английските рицари, успехът при Кортрайк бележи началото на залеза на западното рицарство. Тази победа доказва, че група добре мотивирани и тренирани пехотинци може да окаже ефективен отпор на славните рицари и да им нанесе смазващо поражение. Примерът на фламандците вдъхновява швейцарските планинци, които десет години по-късно разгромяват войските на Хабсбургите и печелят своята независимост.
Снимки: Wikipedia
