Сблъсъкът на титаните: Тиванския Свещен Отряд срещу македонските хетайри
Една от най-известните сентенции на древнокитайския философ на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че добрият генерал никога не трябва да рискува сражение, което не е сигурен, че може да спечели. Тази максима често се оказва невъзможна за следване в реални стратегически условия.
Въпреки това от най-дълбока древност способните пълководци са избягвали да срещат формации, които ги изпълват със страх. А историята познава множество такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната епоха, полските хусари, германските Панцер корпуси или американската морска пехота.
Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две легендарни формации на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока следа в хрониките, владеят въображението на десетки поколения и продължават да предизвикват неугасващия интерес на историците.
Тиванският Свещен Отряд
Когато Спарта излиза победител от Пелопонеската война през 404 г.пр.Хр., множество от гръцките градове-държави въздъхват с облекчение. Досега те са считали, че голямата заплаха за тяхната независимост е Атина и нейните неограничени имперски амбиции. Много скоро обаче става ясно, че триумфът на Спарта ще се окаже нож с две остриета – военната суперсила от Пелопонес ще предяви амбиции да бъде върховен арбитър във всички значими спорове на Елада и постепенно ще наложи тиранична, макар и непряка власт върху по-голямата част от Гърция.
Най-големите полиси, сред които е и Тива, не посрещат спартанските амбиции и вмешателство с отворени обятия. Но как да се противопоставят на непобедимите лакедемонски хоплити?
Един от възможните отговори е да се създадат военни отряди, които по своите умения, мотивация и боеспособност да не отстъпват на спартанците. Тежка и неблагодарна задача. Ала около 380 г. пр. Хр. няколко от водещите тивански генерали се заемат именно с нея.
Произходът на тиванския Свещен Отряд предизвиква спорове сред специалистите по антична история. Някои от тях се позовават на сведенията на Херодот и Тукидид, които изрично споменават елитно подразделение от 300 тиванци, унищожени от атиняните в битката при Платея (479 г. пр. Хр.) или участващи в битката при Делум (424 г. пр. Хр.). Това може да ни наведе на мисълта, че традицията на Свещения Отряд е значително по-стара от класическото схващане за създаването му през 4 в.пр.Хр. Ако това действително е вярно, то тиванският генерал Горгид по-скоро реформира, а не създава от нищото ударната сила, която ще наклони везните на войната срещу Спарта.
Може би най-известната характеристика на Свещения Отряд е, че се състои от 150 двойки любовници, специално подбрани сред най-добрите воини на Тива. Хомосексуализмът има съвсем различна социална позиция в Древна Елада и тиванските генерали вярват, че дълбоката емоционална връзка между бойците ще ги насърчава да се бият по-настървено, за да се защитават един друг. Тренировъчният режим на тиванските хоплити е легендарен и не отстъпва по нищо на най-добрите спартански формирования. Тяхната единствена цел и мисъл е да се подготвят за предизвикателствата на бойното поле – неизказаната истина е, че ще трябва да се изправят срещу най-страховитата пехота на своята епоха.
Ако приемем, че идеята за възраждане на Свещения Отряд се оформя около 380 г.пр.Хр., неговите истински архитекти – генералите Пелопид и Епаминонд – имат 6-7 години да подготвят своите войници за върховното предизвикателство, което ги очаква. През 371 г.пр.Хр. армиите на Тива и Спарта се сблъскват при Левктра и тиванците постигат невъзможното – техният подсилен десен фланг пречупва формацията на лакедемонците и разбива на пух и прах мита за тяхната непобедимост. Девет години по-късно Спарта ще се опита да поправи грешката си при Мантинея, но без резултат – Свещеният Отряд отново ще играе ключова роля за тиванската победа. Така неговите бойци не само променят радикално хода на елинската история, но и затвърждават репутацията си на най-добрата тежка пехотна формация в Древна Гърция по това време.
Македонските хетайри
Но триумфът на гордия беотийски полис е мъртвороден и следователно краткотраен. При Мантинея тиванците дават прекалено скъпа жертва – техният главнокомандващ Епаминонд, който винаги се бие в предните редици, намира смъртта си на бойното поле. Нещо повече, в годините на сформиране на Свещения Отряд, в Тива прекарва своето изгнание младият македонски принц Филип. Той спечелва симпатиите на Пелопид и Епаминонд и може да наблюдава от първа ръка как се създава една първокласна армия. Научените уроци ще се обърнат с катастрофални последствия срещу неговите домакини.
Подобно на траките и илирите, древните македонци залагат най-вече на ударната тежка конница, съставена от представители на висшата аристокрация и най-приближените кръгове на владетеля. Революцията, извършена от Филип е, че той обръща огромно внимание на пехотата и видоизменя класическата хоплитска формация в още по-смъртоносната комбинация от тежки копиеносци (легендарната фаланга, въоръжена с петметрови копия) и по-мобилните щитоносци. Ала това не означава, че отрядът на владетеля, неговите бойни другари (на гръцки – хетайри), минава на заден план. В най-тежките моменти именно могъщата македонска кавалерия трябва да реши изходът от множество сражения и да окаже помощ на пехотата.
Принц Филип II Македонски
Истината е, че най-бляскавите моменти на хетайрите все още не са дошли – те ще играят решаваща, епохална роля най-вече по време на похода на Александър Велики на Изток, в ключовите сражения при Граник (334 г.пр.Хр.), Исос (333 г.пр.Хр.) и Гавгамела (октомври, 331 г. пр. Хр.). Постигнатите победи дават на македонската кавалерия основание да претендира, че е една от най-страховитите конни формации през цялата Античност. Възходът на Македония през царуването на Филип означава сериозно забогатяване на висшата аристокрация, което на свой ред ѝ дава възможността да се въоръжава по-добре, да прекарва все повече време в поход и да придобие опитност и закалка, несравними с нищо, виждано по бойните полета на Древна Гърция.
Сблъсъкът на титаните: Херонея
Нека да обобщим – към средата на 4 в.пр.Хр. Свещеният Отряд на Тива си е спечелил завидната слава на най-елитната пехотна формация в Елада. Македонските хетайри тепърва ще доказват ужасяващата си мощ на бойното поле, но никоя армия не би желала да се изправи срещу тях, особено на широко и равно поле. Сцената е подготвена за сблъсък в епични пропорции – но как всъщност се стига до него?
През 360 г.пр.Хр. нищо не предполага, че тези две бойни части някога ще се срещнат в битка, за да решат съдбата на Древна Гърция. Тиванците са съумели да свалят Спарта от неофициалния трон на елински хегемон, но нямат ресурсите и дипломатическата ловкост сами да седнат на него. Елада се връща към годините на многополюсни борби, в които множество градове си съперничат и плетат интриги един срещу друг. Македония на свой ред е на ръба на разпада – нейната армия е понесла катастрофално поражение от илирите, царят ѝ умира малко след това, а на запад амбициозните и жадни за територии одриси се облизват за апетитната плячка. В този контекст постигнатото от Филип само за пет години изглежда почти като чудо.
Династичен брак неутрализира илирийската заплаха, а ненавременната смърт на одриския цар Котис на свой ред хвърля царството му в анархия. Сякаш от нищото новият македонски цар започва да преустроява войската, да въвежда новите си тактически идеи, да попълва хазната. Заети с дребните си крамоли, Атина, Спарта, Тива и останалите елински полиси не забелязват градоносните облаци, които започват да се трупат на северния хоризонт.
Ала когато бурята избухва, нищо не може да възпре възхода на Филип. Отчаяните опити на атиняните да спънат териториалното му разширение напомнят хвърляне на пясък срещу пробита язовирна стена. Към 346 г.пр.Хр. македонският цар си е извоювал позицията на неоспорим хегемон в Гърция след победата си в Третата свещена война. Атина обаче не е готова да се предаде без бой. Най-отявленият противник на Филип сред нейните политически водачи – талантливият оратор Демостен – успява да убеди Народното Събрание да заложи на един последен опит за прекършване на македонската доминация. Демостен привлича към лагера си Тива и е убеден, че обединените сили на двата най-могъщи полиса ще се окажат достатъчни най-сетне да смажат царя-пълководец. Филип приема предизвикателството.
Двете армии се срещат на 2 август 338 г.пр.Хр. край малкото беотийско градче Херонея в сражение, което ще даде огромно отражение върху цялата световна история. Филип разчита неговата закалена в двадесет години сражения тежка пехота да устои на натиска на гръцките хоплити, докато командваната от него кавалерия нанесе решаващ удар по атиняните. Македонският цар обаче поема един неочаквано хазартен ход – той поверява командването на ключовия ляв фланг, където се намира тиванския Свещен Отряд на своя осемнадесетгодишен син Александър. Младежът все още не е участвал в голямо сражение, макар и да е израсъл със стиховете на „Илиада“ и разказите за бойните подвизи на баща си.
Очаквано, битката в центъра се превръща в кърваво предизвикателство по издръжливост между две изключителни пехотни сили, всяка от които няма никакво намерение да отстъпи дори и педя земя. Оттук насетне обаче нашите извори за събитията стават леко хаотични. Според класическия прочит на събитията, цар Филип предприема тактическо отстъпление с целия си десен фланг и започва да се завърта на деветдесет градуса, за да разтегли фронта на противника. Проблемът е, че на хартия тази маневра изглежда сравнително лесна, но в действителност е почти невъзможна за изпълнение, когато трябва да се извърши от няколко хиляди мъже, биещи се на живот и смърт. Далеч по-правдоподобно звучи обяснението, че крилото на Филип не съумява да победи атиняните и е принудено да отстъпи, като едва запазва бойния си ред. Това обаче поставя под опасност цялата македонска линия, силно притисната от атаката на тиванците на левия фланг.
Трудно можем да измислим по-драматичен момент за един зелен младеж, който с нетърпение желае да се втурне с гръм и трясък на голямата историческа сцена. Александър прави именно това. Той застава начело на своя корпус хетайри и решава да извърши една от най-паметните кавалерийски атаки в античната история – да нападне самия Свещен Отряд на Тива. Тук отново трябва да отворим една скоба – историците спорят как точно е протекла атаката и дали въобще се е случила. Проблемът се състои в това, че колкото и добре да е обучен един боен кон, той няма да се хвърли срещу неподвижна маса от хора и оръжия. Ала анализът на битката ни предлага едно възможно обяснение.
Античните извори твърдят, че тиванците вече са влезли в битка с македонската фаланга и започват да я изтласкват назад. Следователно кавалерийската атака на хетайрите няма как да бъде извършена фронтално, а може да дойде само от фланга. Дори и при това положение, нейната дързост и смайваща, почти безотговорна смелост, шокира тиванците. В самия клин на удара, младият македонски принц се врязва в редиците на беотийските копиеносци и разбърква тяхната формация. Тиванските хоплити, преодолели непобедимите спартанци при Левктра и Мантинея, се оказват лице в лице в враг, който ще изтръгне безсмъртната слава от ръцете им. Тяхната позиция рухва и увлича в безредно отстъпление цялата гръцка линия.
За броени минути атаката на Александър и колапсът на тиванците решава битката при Херонея, а с нея и съдбата на Древна Гърция. В този епичен сблъсък на титаните се е родил нов бог на войната.
