До 1943 г. германците вече са укрепили силно европейския бряг срещу нахлуване на съюзниците. Тази отбранителна система, известна като Атлантическия вал, се простира по протежение на норвежкото крайбрежие и надолу по континентална Европа до испанската граница. Тя е изработена от бетон с височина 3 метра и дебелина около 2 метра и е въоръжен с оръдия, минохвъргачки и батерии, наред с други укрепления.
Британската армия знае, че трябва да разработи оръжие, което може да пробие стената, и Дирекцията за развитие на различни оръжия (Department of Miscellaneous Weapons Development, DMWD) е натоварена с разработването на такова.
Резултатът е Панджандрум, който може да се класифицира само като колосална катастрофа.
Количка, пълна с експлозиви, задвижвана от ракети
Дирекцията представя Панджандрум като решение на проблемите, създадени от Атлантическия вал. Машината е изградена от две колела с височина 3 метра, които са от двете страни на цилиндър, пълен с експлозиви. Оръжието трябва да бъде пуснато от десантен кораб и да премине на собствен ход през водата до плажа, където в идеалния случай би се взривило и би пробило дупка в бетона, която ще е достатъчно голяма, за да мине танк. Така трябва да се предотврати масовата загубата на животи, която иначе би настъпила, ако армия се опита да стигне до плажа пред немските отбранителни линии.
За да стигне Панджандрум до целта си, към вътрешността на колелата му са добавени кордитни ракети, които да ги задвижват. И , разбира се, именно тук възникват проблемите. Ракетите са изключително неефективни и или не работят, или напълно се откъсват от колелата.
Строго секретни тестове на обществен плаж
През 1943 г. е създаден работещ прототип на машината и е изпратен за тестване. Оръжието е проектирано тайно в Лейтънстоун и е транспортирано до мястото за теста с полицейска охрана и под прикритието на нощта. Но то е тествано на популярния ваканционен плаж Уествалд Хо, в Девън.
Когато дойде време за изпитанията, оръжието е натоварен на десантен кораб и изстреляно, докато всички почиващи и ваканцуващи наблюдават отдалеч. Ракетите го изхвърлят от плавателния съд на плажа, но някои от тях дават дефект, което го накара да се отклони от курса.
В карйна сметка Панджандрумът не само не стига достатъчно далеч, за да имат шанс срещу Атлантическата стена, той се разпада на парчета.
Човек би си помислил, че проектантите ще го зарежат и ще се опитат да измислят нещо по-практично. Но вместо това те добавят модификации, които се надяват да решат проблемите и да позволят на оръжието да проникне през вала.
Модификациите включват добавянето на трето колело, стоманени кормилни кабели и още повече ракети. Очевидно нито едно от тях обаче не направи достатъчно, за да превърне Панджандрум в сериозна опция на бойното поле. По-специално кабелите на кормилното управление се късат, правейки оръжието невероятно опасно за всички наоколо.
След като тества различни модификации, Дирекцията провежда един последен тест през януари 1944 г. Неговите дизайнери трябва да са имали големи надежди, тъй като на място има учени, военноморски офицери и официални фотографи и видеооператори. За съжаление всичко, на което тези хора стават свидетели, е още по-катастрофална ситуация и от първата.
Когато беше изстрелян от десантния кораб, заветният апарат отново успява да стигне до плажа, преди ракетите му да започнат да се освобождават и вече да не се движи по права линия. Този път той тръгва към един от видеооператорите, който се налага да бяга, за да се спаси. Според Брайън Джонсън, един от мъжете, свидетели на теста, „събраните адмирали и генерали се скриха зад каменистия хребет, за да се предпазят“, преди оръжието най-накрая да се разпадне.
Въпреки че няма нужда от обяснение защо, машшината е бракувана от Дирекцията и никога не е използван по време на Втората световна война.