Някой някога правил ли е портативна атомна бомба
Преносимото ядрено оръжие отдавна е една от основните тропи в поп културата и фантастиката – появява се в десетки филми, телевизионни предавания и видео игри, включително The Peacemaker, 24 и Battlefield 3. Очарованието от такива устройства не е трудно да се разбере – те просто са крайният израз на нашите страхове от ядрена война: непроследими, лесни за прикриване и опустошителни. Но възможно ли е обаче наистина да се направи ядрено оръжие, достатъчно малко и портативно, за да се побере в сак или куфар, и ако да, някой някога създавал ли е такова?
Отговорите са да и да, но този някой не е кой да е, а американското правителство.
Представени през 1961 г., Специалните атомни боеприпаси (SADM) са приблизително с дължина 35 см, диаметър 30 см и тегло около 26 килограма. В сърцето им лежи същата бойна глава W54, използвана в скандалното ядрено безоткатно оръдие M388 (на главната снимка). Това устройство може да произведе експлозия еквивалентна на между 10 и 1000 тона динамит според какво количеството тритий има в сърцевината му. Разработката на W54 е дълга и трудна като 15 прототипа са изстреляни на тестовия полигон в Невада като част от операция Hardtack II през 1958 г. и операция Little Feller през 1962 г. Това е най-големият брой тестове, проведени преди приемане на което и да е ядрено оръжие в САЩ – което подчертава трудностите, свързани с проектирането на надеждна бойна глава с такъв размер.
SADM е само едно оръжие в арсенала от малки тактически ядрени оръжия, разработени за противодействие на потенциалната съветска наземна инвазия в Западна Европа – роля, която се споделяше и от M388, и от британската ядрена мина „Син паун“. За разлика от тези оръжия обаче SADM е проектиранo да се пренася до целта на ръка. През 50-те, 60-те и 70-те години американската армия събира специални екипи „Зелена светлина“ от по двама души, които са обучени да боравят с атомно оръжие. В случай на сухопътна война в Европа, тяхната мисия е да проникнат в Източна Европа и да унищожат важна инфраструктура като мостове, пътища, язовири, летища и комуникационни бункери, за да спрат или забавят напредването на Съветския съюз. Това проникване може да се извърши по най-различни начини като екипите се спускат с парашут или са докарани до брега от подводници или високоскоростни лодки в зависимост от конкретната цел. Един отбор дори се обучава да кара ски до Чехословакия от австрийските Алпи. За да предпазят бойната глава от повреда, SADM идва с подплата от дунапренено фибростъкло, което може да бъде прикрепена към гърба на войника или окачена под колана на парашутист. За морско или подземно ползване е разработен и специален водоустойчив контейнер, който може да издържи на налягане от 60 метра вода или 30 метра земя.
След като пристигне, екипът изважда бойната глава от калъфа й, поставя я в специална раница и заравя кутията, преди да потегли към крайната цел. Предвид малкия размер на SADM, няма място за някаква предпазна апаратура, така че механизмът за детонация е защитен от обикновена (но иконична) стоманена плочка с две ключалки. Тъй като американските военни по това време спазват правилото на двамата души, според което никой човек не може да самосиндикално да задейства ядрено оръжие, на всеки член на екипа е дадена само половината секретна комбинация. Това обаче създава опасна отговорност, ако някой от членовете на екипа бъде убит преждевременно, бомбата ще стане безполезна. Следователно, според U.S. Капитанът на армията Том Дейвис, който минава обучение за SADM в началото на 70-те години, повечето екипи се съгласяват да споделят цялата комбинация в случай на действителна война. В случай, че мисията трябва да бъде прекъсната, екипите също носят малко количество обикновени експлозиви, за да взривят бойната глава и да предотвратят изтънчения й дизайн да попадне във вражески ръце.
Ако екипът успее да достигне целта си, процесът на детонация е изключително прост. След отключване и премахване на капака, войниците вадят детонатора от отделението му за съхранение и го поставят в отделението за бойна готовност. След това настройват таймера на произволно време до 12 часа на бомба от Mod 1 и на до 24 часа на Mod 2, щракват превключвателя за задействане и… ами бягат.
