Как можем да избягаме, ако наистина живеем в симулация

Ако живеехме в хиперреалистична симулация, à la Матрицата, възможно ли щеше да бъде да избягаме от нея? Компютърният учен Роман Ямполски в нова статия твърди, че да и обяснява как точно може да стане това бягство.

Теорията за симулацията, в най-основната си форма, е формулиране чрез следната логика: ако продължаваме да напредваме стотици, хиляди или дори милиони години, доста сигурно е, че в крайна сметка ще разполагаме с компютри с огромна изчислителна мощност. Ако искаме да се разширим в галактиката (или дори по-далеч), ще можем да използваме енергията на звездите или евентуално дори на черните дупки.

С цялата тази енергия и изчислителна мощ обаче е много вероятно в един момент нашите потомци да създадат „симулация на своите предци“.

Тази идея е представена от шведския философ и професор от Оксфордския университет Ник Бострьом в неговата статия от 2003 г. „Живеете ли в компютърна симулация?“ и ако вече се е случила, това би означавало, че по-голямата част от хората са симулации от напредналите ни потомци на цивилизацията преди нас. Ако това е така, по-рационално е да приемем, че сме един от симулираните хора, а не един от първоначалните биологични хора.

В своята статия Бостром предлага три възможни сценария:

1) Процентът човешки цивилизации, които достигат етап, в който са в състояние да създадат такава симулация, е много близък до 0.

Тоест по-вероятно е да бъдем унищожени (или сами да се унищожим), преди да достигнем точката в развитието си, в която можем да извършим подобен технически подвиг.

2) Процентът постчовешки цивилизации, които се интересуват от провеждането на симулации на предците си, е много близък до 0.

С други думи, нашият вид се е променил толкова много до този момент, че вече не се интересуваме от провеждането на подобни симулации или никой, който се интересува, няма достъп до необходимото, за да ги създаде, или пък самото им провеждане е забранено.

3) Процентът хора с животи като нашия, които живеят в симулация, е много близък до 100.

Ако другите две са неверни, тогава оставаме с вариант номер 3: тоест, нашият вид е разработил необходимата технология и е започнал да създава гигантски брой симулации на предците си (с течение на времето). Това би означавало, че по-голямата част от „хората“, които живеят на Земята като нас са… в симулация, просто не го осъзнаваме.

Но как тогава да избягаме?

Да речем, че сме в симулация. Как да се измъкнем? В нова статия Роман Ямполски, компютърен учен от университета в Луисвил, се опитва да отговори точно на този въпрос и предлага няколко начина.

Първо, най-добре е да се опитаме да разберем в каква симулация се намираме.

„Можем да изтъкнем два основни типа симулации, в които бихме могли да се намираме; частична, в която се симулира виртуална среда и в която се потапят несимулирани агенти (ние), подобно на това, което наричаме виртуална реалност (ВР)“, пише той, „и пълна симулация, в която се генерират както средата, така и агентите.“

„Частична симулация предполага, че спирането й може да е достатъчно, за да се върнем към истинската реалност, докато пълната симулация би изисквала по-сложен подход.“

Един от методите би бил да принудим симулаторните машини да използват непрекъснатовсе повече и повече изчислителна мощност, докато вече не могат да понесат натоварването.

„Може би бихме могли да изпратим т. нар. Машини на Фон Нойман [машини, които сами могат да създават копия на себе си; в този случай космически кораби с тази функция] до далечните краища на Вселената, в опит да увеличим съзнателно потреблението на ресурси на симулаторите. Или бихме могли да проведем наши собствени симулации.“

Така ще се опитаме да принудим симулатора да използва все повече и повече енергия, докато не започне да насича или направо не крашне.

Рискът, разбира се, е, че просто ще ни рестартират…

Да кажем, че сме в частична симулация – това означава, че ще можем да излезем в истинския свят, когато процесорите прегреят. Но ако самите ние също сме симулирани – лошо.

Изследването, което си заслужава да се прочете изцяло, ако се интересувате от темата, преминава и през редица други предложения за бягство от симулацията. Те варират от опит да привлечем вниманието на създателите си чрез гигантско послание, написано с бинарната система, за да им покажем, че знаем какво се случва, до умишлено създаване на времеви парадокс – като, например, човек се върне назад във времето и убие дядо си, което ще накара компютъра да прегрее, докато се опитва да разреши ситуацията.

Една интригуваща идея, дошла от история, публикувана в интернет през 2014 г. от анонимен автор, е, да „хакнем“ симулацията и да избягваме от нея, като използваме някакъв експлойт, останал във вселената при програмирането й. Странно, има нещо като аналог на този подход в играта Super Mario World.

През 2016 г. ютюбърът Сет Блинг успява да хакне играта Super Mario World, използвайки само бутоните на джойстика като изпълни специфична поредица от действия, която му дава възможност да влияе на кода на играта. Така той успява да удължи таймера на нивото, след което в крайна сметка дори превръща играта във версия на Flappy Bird.

„Тъй като явно е възможно да се напише код с движенията на Марио“, пише Ямполски, „това означава, че ако Марио беше достатъчно интелигентен, той би могъл сам да открие и изпълни този хак (ако приемем, че действията, направени от Марио. ще се запишат на същите места в паметта като сигналите от джойстика, които иначе генерират тези действия).“

След това изследователят цитира древно магическо заклинание: „Вземете малко лъвче и го заколете с бронзов нож, вземете кръвта му, изтръгнете сърцето му… и напишете имената на… ангели с кръвта върху кожата между очите му; след това го изплакнете с тригодишно вино, което смесите с кръвта.“

Вероятно не особено сериозно той предполага, че може би това всъщност са подобни хакове за вселената, въпреки че „нямаме достатъчно метаданни, които да обяснят защо всички магически заклинания не работят на практика, дори и да съответстват на работещи хакове в нашата вселена“.

Най-лесният ни начин за бягство обаче би бил да привлечем вниманието на наблюдател на симулацията и да го убедим да ни помогне да излезем в реалния свят, може би чрез предизвикване на съпричастност към ситуацията ни.

Ямполски все пак пише, че към момента сме все още в ранен етап на проучване на възможните начини за бягство. Следващата стъпка би била да изследваме повече структурата на Вселената (което вече правим, но по други причини) и по-специално квантовата механика.

„Тъй като в момента нямаме възможност да четем изходния код на симулацията и да пишем сами код и не знаем дали нашите опити за атака с т. нар. социално инженерство ще имат някакво въздействие, най-добрият ни път за действие е да изследваме структурата на нашата вселена във възможно най-малък мащаб с надеждата да открием с какви възможности разполагаме реално“, пише той, добавяйки, че в квантовата механика има много странности и „би имало логика“ да ги разглеждаме като проблеми или възможни експлойти.

„Такива аномалии, самостоятелно или в комбинации една с друга, са били експлоатирани от умни учени, за да постигнат неща, които изглеждат като симулация на хакване поне на теория (напр. модифициране на миналото и поддържане на котки едновременно мъртви и живи)“, продължава той.

„Докато въпросните квантови явления обикновено са ограничени до микромащаб, простото мащабиране на ефекта към макро света би било достатъчно, за да се считат за експлойти в смисъла, използван в тази статия.“

Разбира се, ако избягаме, не може да се каже какъв ще бъде действителният свят…