Спортни хроники: Той беше по-талантлив от Пеле, но го погубиха сифилисът, алкохолът и лудостта
За милионите бразилци случилото се на стадион „Росунда“ през лятото на 1958 г. беше само потвърждение на онова, което винаги са знаели. Че националният отбор на страната е не само светиня за тях, но и велика футболна сила. Затова успехът над домакините от Швеция на финала на световното първенство беше дългоочакваният лек за дълбоката кървава рана, отворена от Уругвай осем години по-рано на „Маракана“, която не даваше покой на бразилския народ. Но ако е имало и един-единствен човек в страната, който да не се е зарадвал на триумфа на Пеле и останалите от „селесао“, то това е героят на нашия разказ.
29 юни 1958 г. В тясното и задушно помещение за посещения в психиатричната клиника в бразилския град Барбасена пациентите и санитарите са обсадили стар радио апарат.
„Пеле! Пеле го направи! Бразилия е шампион!“, истерично нарежда коментаторът от далечна Швеция, където „златистите“ печелят първата си световна титла.
На фона на всеобщата радост се откроява един мрачен пациент. Сбръчкан мъж с тегло около 40 килограма и на видима възраст около 70 години. Сгушен в далечния ъгъл на стаята, в началото на репортажа започва да къса някакви изрезки от вестници. А след последния сигнал методично ги натиква в устата си и опитва да ги преглътне.
Мъжът се казва Елено де Фрейташ, а на въпросните изрезки е изобразен самият той – с екипите на Ботафого и националния отбор, за който е отбелязал 19 гола в 18 мача. Мнозина го смятат за по-талантлив дори от Пеле
Макар да изглежда като грохнал старец, в действителност мъжът не е навършил дори 40. Тихо и безнадеждно угасва в това забравено от Бога място, покосен от неизлечима болест.
Елено се ражда в богато семейство – баща му изнася кафе, притежава печатница и няколко магазина. Момчето е прилежен ученик, увлича се по Достоевски и слуша джаз. Но най-много обича футбола – заради него така и не прилага на практика дипломата си на юрист от престижен университет.
Любимото му занимание е да упражнява финтове и да жонглира с два портокала едновременно. По време на подобно шоу на плажа Елено е забелязан от представител на Флуминензе и се озовава в клуба на 17 години. Не записва нито минута за първия отбор и преминава в Ботафого.
„Не съм срещал друг футболист, който така добре да разбира играта и същевременно да е невероятно техничен и бърз – прехласва се легендата на Ботафого Жениньо. – В един мач срещу Фламенго направи нещо космическо – пое топката на гърди с гръб към вратата, премина всички защитници, без да я остави на падне, и елегантно я плъзна във вратата. Истинско вълшебство!“
За 9 сезона в Ботафого Де Фрейташ бележи 209 гола в 235 мача (№4 в клубната история). Той е неудържим на терена, но е със статут на звезда и в нощните клубове на Рио. В допълнение към картите и силните питиета голямата му страст са жените.
„Елено не можеше да остане незабелязан – красив и елегантен като Рудолф Валентино. Въпреки това носеше нрав на бясно куче“, спомня си уругвайският писател Едуардо Гаетано.
Самовлюбен и заядлив перфекционист – Де Фрейташ непрекъснато се кара с всички. Със съдиите, съотборниците, феновете…Особено силна е враждата му с привържениците на Флуминензе, които редовно скандират „Джилда! Джилда!“. Елено получава този прякор заради сравненията с капризната и вятърничава героиня от едноименния холивудски филм, изиграна блестящо от Рита Хейуърт.
Веднъж Елено така побеснява, че в разгара на мача сваля шортите си и развява достойнството си. Резултатът е 1:1, а той крещи, че тимът му ще вкара втори гол – доказателството е броят на собствените му топки. След 5 минути Ботафого вече води, а Елено е автор на асистенцията.
Март 1945 г. Футболистите на Бутафого никак не се влагат в тренировката – до началото на сезона остават няколко дни и те нямат търпение да влязат в игра вместо да упражняват удари и спринтове. Заниманието е към края си, когато на полето нахлува мотоциклетист с черно яке.
Точно така – това е Елено, който преди няколко дни се е завърнал от Копа Америка. С шестте си попадения е станал голмайстор на турнира заедно с аржентинеца Мендес. А появата му с мотор цели да впечатли още повече съотборниците му.
След поздравленията идва ред на официалната част – ръководството го моли да каже няколко думи преди старта на сезона. Речта въобще не е това, на което шефовете се надяват. Елено твърдо заявява, че всички в отбора са пълни некадърници и че заради тях ще му се наложи да печели титлата сам. Всичко завършва с масов бой.
Де Фрейташ става все по-непоносим. Страда заради невъзможността да блесне на най-престижния форум – през 40-те години световни първенства не се провеждат заради Втората световна война. Геният скучае и посяга към наркотиците. „Веднъж на плажа едва го познах – спомня си президентът на Ботафого Карлито Роша. – Погледът му бе като на диво животно. Веднага осъзнах, че трябва да предприемем нещо“.
Елено светкавично е продаден на Бока Хуниорс. И същия сезон аржентинският колос постига нещо, което дълго му убягва – печели шампионската титла.
В Буенос Айрес Де Фрейташ очарова самата Ева Перон, с която прекарва цялото си свободно време. Ръководството на Бока се вижда в чудо – звездата въобще не се явява на тренировките. А в мачовете е просто великолепен, въпреки че по това време организмът му вече е разяждан от коварна болест.
Няколко години преди аржентинското приключение по тялото му се появяват загадъчни обриви, последвани от чести пристъпи на слабост. В болницата Елено чува ужасна диагноза – сифилис.
„По онова време медицината е безсилна срещу заболяването. Лекарите обаче са твърдо решени да спасят Елено. И го предупреждават, че е наложително да води здравословен начин на живот. И че предписаните лекарства ще повлияят на потентността му.
За Де Фрейташ перспективата да се изложи в леглото звучи като самоубийство. Затова отказва да се лекува“, разказва Родриго Санторо, който изиграва ролята на футболиста в биографичния филм „Елено“.
1949 г. Де Фрейташ се завръща в Бразилия, воден от стремежа да играе на мондиал. Облича екипа на Васко да Гама – 19-те му гола извеждат тима до титлата на Рио. Но не спира да дразни треньора Флавио Коща, който е и национален селекционер. В края на сезона наставникът отсича, че Елено трябва да си търси друг клуб и че няма да пътува за световното първенство.
Играчът е бесен – как така някой смее да отнеме мечтата му? Половин час по-късно се връща в кабинета на Коща, опира пистолет в главата му и натиска спусъка. Не е ясно дали действително е искал да застреля треньора, тъй като оръжието не е заредено.
По-късно мнозина твърдят, че в решителния мач срещу Уругвай, в който на бразилците е достатъчен и равен, на „селесао“ не достига именно наглостта, дързостта и майсторството на Елено.
Опустошеният Де Фрейташ поема към Колумбия и изиграва около 50 мача за Хуниор Баранкиля. Вече не бележи толкова често, но отново пълни стадионите. По същото време в местния шампионат са събрани великани като Ди Стефано, Роси, Падернера…Но само Елено заслужава честта да му бъде издигнат паметник, при това – приживе.
„Неговите мачове се превръщаха в спектакли. Елено бе истински футболен естет. И никой не се интересуваше от факта, че всяка вечер имаше нова жена в публичния дом, а в казиното проиграваше всичките си спечелени пари“, разказва колумбийският писател Андрес Салседо, автор на книгата за Де Фрейташ „На следващия ден футболът умря“.
Кариерата на техничаря приключва в родината. Той губи скоростта си, а защитниците често го провокират: „Я, това не ли е Джилда?“. Не е учудващо, че на своя първи и последен мач на „Маракана“ през 1953 г. Елено е изгонен още в 25-ата минута – удря съотборник заради неточен пас. Троши всичко по пътя към съблекалнята и праща в болница един от фотографите.
Три години по-късно постъпва в психиатрична клиника – забравя името си, плаче, а след това буйства и настоява за среща с президента на Бразилия и други важни фигури. Пресата го кръщава Прокълнатия принц. Умира една година след Мондиал 1958 в адски мъки. Може би най-тежката от тях е осъзнаването на факта, че никога няма да сбъдне голямата си мечта.
„Елено бе идеалист. Човек, който се стремеше да бъде най-добър във всичко, с което се захване. Но борбата с вътрешните му демони изстиска всичките му сили. Той така и не успя да подреди приоритетите си. Живя като цар, но остана в паметта на хората преди всичко като принца на бразилския футбол“, убеден е Санторо.
