Спортни хроники: „Търси те един човек, представи се като Алекс Фъргюсън“
Каквото и да прави Паоло Ди Канио, у него гори неудържимата амбиция да побеждава.
Помним, че така беше и на футболния терен. Страстта му към футбола е осезаема и сега, когато говори за забележителната си кариера в офиса на Sky Italia. „Може да сме в Милано, но аз съм от Рим“, напомня той. Любимият му отбор? Лацио, разбира се. „Имам трима по-големи братя, бяха от Рома. Как можех да ги последвам? Трябваше да тръгна срещу тях“.
Желанието му да се доказва, и то противно на всякакви наложени стереотипи, го накара на 28 години да изостави комфортния си живот в някои от най-силните отбори от Серия А, за да се впусне в приключение в британския футбол, което стана определящо за цялата му кариера.
Дори в най-ниската точка от престоя му, когато беше наречен „варварин“, защото блъсна съдия от Висшата лига и беше призован никога да не се появява пак, той се завърна триумфално в английското първенство, за да достигне нови върхове.
Според Ди Канио, във всеки човек се крие част от ангел и част от демон – а кое излиза на преден план завиди от ситуацията. През 1996-а той беше на кръстопът. Беше играл за някои от най-големите в Италия – Лацио, Ювентус, Наполи, Милан – беше станал шампион на Серия А, беше взел Купата на УЕФА. Но нещо му липсваше.
Никога не се беше оказвал в ролята на лидера, на звездата. Беше протагонист в изчакване.
„Помислих си, защо да се движа още из Италия, когато имам шанса да изживея нещо тотално различно като футболист и човек“. Мениджърът на Селтик Томи Бърнс му беше предложил нов живот в Глазгоу, една „малка мечта“ за Ди Канио още от неговите младини.
Италианецът никога няма да забрави как Бърнс помогнал на него и семейството му да се установят в Шотландия, която веднага почувствали като втори дом. Помогна и фактът, че Паоло веднага стана герой на терена, отбеляза 15 гола през първия си сезон и стана футболист на годината в страната.
Зад кулисите обаче, Ди Канио започвал да негодува срещу борда на клуба.
Бил подписал със споразумение, че ще получи подобрен договор след края на първия му сезон, ако го е заслужил с представянето си. Но когато се срещнал със собственика Фъргъс Маккен, го очаквала изненада.
„Според мен хората не разбират от футбол, защото твоят сезон не беше добър“, шокирал го Маккен. Ди Канио се разсмял: „Шефе, моля ви, шегувате ли се?“
Селтик беше завършил зад шампиона Рейнджърс и Ди Канио уверява, че би заменил индивидуалната си награда за шампионска титла: „Не съм егоист“. Но когато Маккен отказал да преговаря, същото сторил и футболистът. „Това означаваше чао-чао. Има болка в мен, защото прекарах фантастични мигове с феновете, обичах ги, но не можех да играя за човек, който се беше отнесъл така с мен“.
Показаното в Селтик нямаше как да остане незабелязано и южно от границата – през лятото на 1997 г. Шефийлд Уензди реагира най-бързо и купи Ди Канио за 4.2 млн. паунда. Други два отбора контрирали с оферти в последния момент, но играчът смятал, че е твърде късно да се отмята. Считал, че е въпрос на уважение – тази, същата дума, заради която тъкмо бил напуснал Селтик.
В Шефийлд Ди Канио заформи италианско партньорство в атака с Бенито Карбоне, донесло общо 23 гола и 12-о място на тима през сезон 1997/98. Ди Канио беше топ реализатор на отбора с 14 попадения, а и спокойният живот в града му харесвал, колкото и да бил свикнал да живее на далеч по-големи и оживени места.
Проблемите обаче тепърва се задаваха.
В мач срещу Арсенал през септември 1998-а Патрик Виейра беше фаулиран от Вим Джонк и реагира като бурно изблъска холандеца. Ди Канио спринтира към тях, но опитът му да ги разтърве беше разтълкуван грешно – все пак нападателят вече си беше спечелил определена репутация.
„Опитах да ги спра и да ги избутам настрана. В същия момент Мартин Киоун дойде и по интелигентен и злонамерен начин измести Патрик и удари лакътя му в лицето ми“. Киоун винаги е настоявал, че е било случайно.
„Опитах да го сграбча за врата, за окото, ритнах го по крака“, признава Ди Канио. „Беше глупава, но инстинктивна реакция“. За тази реакция италианецът получи, трябва да признаем, заслужен червен картон, а последвалото негово действие ще бъде запомнено завинаги.
„Когато видях червения картон, изгубих контрол. Помислих си „Бях получил лакът, заболя ме и сега и ти ме наказваш?“ Блъснах го, без идея за насилие. Но беше блъскане и беше грешно“.
След случилото се Паоло Ди Канио се прибрал директно за Италия. Той получи 11 мача наказание, беше на първа и последна страница на всички вестници и дори беше наречен „варварин“ от тогавашния министър на спорта Тони Банкс.
В този период футболистът се чувствал демонизиран без да бъде защитен от клуба си. „Нито едно обаждане първите две седмици. Започнах да звъня, да се опитам да разбера, исках да се върна да тренирам с отбора. Все пак не бях убил някого. Глобяват ме, наказват ме – окей, но исках да остана в Англия“.
Опитите му да намали бройката мачове в наказанието за сметка на по-голяма глоба не били успешни. На Ди Канио му писнало и решил, че Шефийлд Уензди просто трябва да го продаде.
„Помислих за феновете, които бяха добри с мен. Но се чувствах толкова предаден, толкова ме болеше, че изобщо не можех повече да стъпя в съблекалнята. Бях взел решение“.
Агентът му смятал, че той няма как да бъде взет от някой друг в Англия, а пристигали оферти от Италия, Испания и от турския Галатасарай, но Паоло искал на Острова и никъде другаде. „Няма да повтарям грешката и ще постигна успех там, кариерата ми в Англия е едва в началото“, заричал се нападателят. „Характерът ми е причинявал проблеми в миналото, но ми даваше енергия и сила да обърна ситуацията в своя полза“.
Оказа се, че съществува един отбор и един треньор, съгласен да даде нов шанс на Ди Канио. „Само луд човек би ми дал нова възможност. Луд – но интелигентен“.
Този човек беше Хари Реднап, на когото му било казано „Всеки друг, но не и той“, когато предложил на собственика на Уест Хем да купи Ди Канио през януари 1999. Само срещу 1.5 млн. паунда – 3 млн. по-малко, отколкото Уензди беше платил за него преди 18 месеца, голаджията се продаваше на неустоима промоция. „Веднага се почувствах щастлив и успокоен. Уест Хем ме спаси“, спомня си италианецът.
Последваха сериозни успехи. Пето място за „чуковете“ в първия сезон с Паоло. 16 негови гола в 30 мача през следващата кампания. Той стана капитан. Напереността, арогантността се завърнаха. Върхът дойде с онова зашеметяващо воле срещу Уимбълдън през 2000 г.
Ди Канио отново се доказваше като футболист от класа, но уникален акт на спортсменство демонстрира и пренебрегвана страна от характера му. Вратарят на Евертън Пол Джерард лежеше контузен извън наказателното поле, когато дебнещият Паоло получи центриране от Тревър Синклер.
Изправен пред опразнената врата, нападателят предпочете да улови топката с ръце, вместо да отбележи, което почти сигурно щеше да осигури на отбора му победа с 2:1.
Така футболистът, наказан за 11 мача за блъскане на съдия, внезапно се оказа носител на наградата на ФИФА за феърплей. Коментирайки случая, Ди Канио посочва едно от рамената си. Явно това, на което седи ангелът.
На Коледа през 2001 г. телефонът звъннал и вдигнала съпругата на Ди Канио: „Търси те един човек, представи се като Алекс Фъргюсън“.
„Помислих, че е шега“, смее се Паоло. „Реших, че е някой приятел от Италия“. Тогава бил единият от двата пъти, когато сър Алекс опитал да го привлече в Манчестър Юнайтед.
„Стомахът ми малко се сви, защото човек чувства, че се е подценявал, че всъщност е по-голям, отколкото си е мислел. От Юнайтед ти се обаждат, за няколко минути се чувстваш голям и силен“. Ди Канио, вече прехвърлил 30 години, на когото му било казано да забрави отново някога да играе в Англия – имал шанса да отиде в най-успешния отбор на Висшата лига.
„Беше странно за мен да откажа на сър Алекс. Казах „Благодаря, хиляди пъти благодаря, но не мога. Уест Хем е семейството, което ме приюти в най-лошия момент от живота ми, аз съм капитанът, не мога“.
Фъргюсън приел това решение. „Каза ми, „Паоло, уважение за това, обичам хора, които мислят по този начин. Ти наистина си човекът, за който те мислех“.
И до днес италианецът не съжалява, че е останал верен на „чуковете“.
„Дори Юнайтед да бяха станали най-великите, да бяха спечелили Шампионската лига и всички титли, никога не бих заменил тези трофеи за онези четири години и половина, в които носих фланелката на Уест Хем“.
Но тогава, когато той проявил такава вярност към клуба, от Уест Хем вече планирали бъдещето без него. Глен Рьодер, оглавявал академията на отбора, беше назначен за мениджър на първия тим с план да налага млади футболисти.
След конфликт с треньора, Ди Канио беше изваден от отбора, но без него Уест Хем се срина в таблицата през сезон 2002/03. Оказа се, че Рьодер страда от мозъчен тумор, Тревър Брукинг го замени и върна Ди Канио в състава, но вече беше твърде късно. Уест Хем изпадна.
Паоло разказва, че предложил да остане и да се състезава в Чемпиъншип с какъвто договор му бъде предложен.
„Вие решете за парите, аз ще остана. Дайте ми само за наем и храна, искам да върна на феновете това, което изгубихме тази година“, предложил голмайсторът.
Но му отказали. Не бил вече част от проекта.
Ди Канио изкара още един сезон във Висшата лига с Чарлтън, но после неговият роден клуб – закъсалият финансово Лацио – му предложи да се завърне. Съгласявайки се на сериозно намаление на заплатата, Ди Канио се запъти обратно към Серия А и прекара две заключителни години там.
„Никога няма да забравя осемте години в Англия, те бяха най-важните за мен като човек“, обобщава той. „Станах различна личност в Англия, човек с морал и повече уважение към околните. И за това имам да благодаря на хората в страната“.
