Невероятната история на отбор Хойт
Човек никога не може да преживее своите първи емоции. Първият път, в който се влюбваме е магически и става пример за всеки следващ. Първият път, когато пътуваме и изследваме света само за нас е точно такова преживяване. Всеки родител знае и каква е емоцията и очакването да види детето си за първи път. Казват, че един мъж е завършен, когато стане баща. И най-вероятно точно това чувство е изпитвал Дик Хойт, докато чакал в родилния дом през 1962-а година.
За разлика от всички останали щастливци в родилното, Дик бил извикан от лекарите, за да получи горчивата новина – синът му Рик е диагностициран със спастичен квадриплегик и церебрална парализа. Коварната диагноза означава, че мозъкът му не може да изпраща правилните съобщения на нервната система и в резултат на това, детето няма да живее пълноценно. Следващите думи били още по-страшни от непознатата болест, лекарят предложил Рик да бъде оставен в дом, където ще може да живее „нормален“ живот.
Родителите имали много време да решат дали искат да поемат по този път, осъзнавайки, че тяхното дете никога няма да проходи, няма да комуникира и най-вероятно ще е повече тежък камък, отколкото радост в дома. Нито един родител не би искал да взима този избор, за Дик и Джуди, малкият Рик не бил просто диагноза, а дете, създадено и чакано с любов.
И така, семейство Хойт започнало своя нов живот. Синът често следвал с поглед родителите си. Джуди забелязала активността и започнала да лепи имената на всички уреди в дома. Лека полека започнали да учат и азбуката, макар и действието да отнемало часове, Джуди не се отказвала. Всяка седмица в детската болница в Бостън, лекарят настоявал отношенията с детето да не бъдат по-различни. Той трябвало да разбере, че е нормално и здраво дете.
Семейството не се отказвало и не лишавало сина си от нищо:води ли го на плуване, води ли го и на кънки, колкото и трудно да е всичко това. Предизвикателство били обикновените градски училищата, които смятали, че Рик трябва да посещава специално учебно заведение. Срещу 5000 долара, семейството успява да получи специално разработен компютър, позволяващ свободна комуникация. Рик можел да съставя изречения, използвайки курсор за маркиране на всяка необходима буква. Първите думи на момчето били „Напред, Бруинс“, защото Бостън Бруинс се справяли много добре във въпросната година. На 13-годишна възраст младежът най-накрая е приет в училище.
През 1993-а година баща му се пенсионира като летец на националната гвардия след 37 години стаж. Пролетта на 1977-а година носи още повече изненади на семейство Хойт. Рик се прибира от училище с един много определящ въпрос, дали двамата ще могат да се състезават в благотворителен маратон, за да съберат пари на съученик, който се е парализирал.
Дик никога не е бил физически активен човек и спортът не е бил чак такава голяма страст. Има една подробност, нито един баща не би отказал време със своя син, колкото и трудно да бъде това. На въпросното състезание, отбор Хойт участват, като Дик е двигателят и бута сина си цели 8 километра на количката. След състезанието младежът казва „Тате, когато тичаме, аз не се чувствам сакат.“. И това състезание променя изцяло пътя и на двамата.
Докато Рик е на училище, баща му тича всеки ден, поставяйки торба цимент на инвалидния стол. С времето двамата успяват да завършат 5 километровите състезания за 17 минути, което си е впечатляващо постижение. През следващите 35 години, те ще участват в редица състезания, подобрявайки своите собствени рекорди. През 1981-а година отбор Хойт се включват в първия Бостънски маратон, предстоят сериозни изпитания в лицето на 42-а километра.
Снимка: By Ericshawwhite – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32413126
След четири години двамата ще участват в първия триатлон, който комбинира 1.6 километра плуване, 64 километра с колело и още 40 километра тичане. Изпитанието тук не е свързано с издържливост, а с оборудване. За плуването бащата използвал специален сал, за колелото успели да добавят втора седалка, а за финалният участък Рик получил специално олекотен стол. И всичко започнало с една единствена искра:
„Сякаш не съм сакат“.
Дик плащал с енергия и сили, за да се научи да плува. Въпреки умората, той често признавал следното:
„Той е този, който ме мотивира. Ако не беше той, аз нямаше да се състезавам. Това, което правя е да давам моите ръце и крака на сина ми, за да може да се състезаваме като всички останали.“
Предизвикателствата за отбора идвали едно след друго. И Дик винаги поглеждал сина си, за да разпали онази спортна ярост, която само един баща би могъл да изпита. През 1988-а година двамата заминават за Кона, Хаваи за триатлона „Железен мъж“. Там предстоят 3,86 километра плуване, 180 километра каране на колело, и 42.2 километра маратон. Отбор Хойт участва няколко пъти. Първият път Дик се разболява, през 1989-а година успяват да финишират, през 2003-а година се чупи колелото им и отново са в болницата. След това тежко изпитание, отбор Хойт е готов за още един епичен маратон през САЩ. Героите решават да минат 18-те американски щата или 6032 километра. 47 дена са необходими, за да може Дик да прекоси САЩ, бутайки сина си в количка.
Никой не е подозирал колко сериозна е силата на бащата, сякаш всеки мускул се захранва с безграничната любов към сина му. Умората не струва колкото усмивката на детето, всеки пробяган метър карал Рик да се чувства свободен, препускащ заедно с баща си. Впрочем, мнозина биха завидели точно за тази емоция, която двамата изпитват. Усилията не са никак малки, средностатистическият участник тежи около 67 килограма, колелото е около 7 килограма. Дик тежи 81 килограма, колелото им е 30 килограма, а самият Рик е допълнителни 45 килограма. Това е магията на спорта, всеки обича красивата история на онези, дръзнали да се изправят срещу наложената норма, на онези, които се борят въпреки всичко, на онези, които не се интересуват от титлата, за тях е важно участието.
Историята на отбор Хойт е впечатляваща и не остава незабелязана, двамата основават фондация през 2005-а година. Вдъхновението им кара много други да се включат. Мотото на организацията им е „Да, ти можеш“ и да, те искат да го докажат, след като са прекарали доста време в слушане на милиони причини защо не могат да направят нещо. Избягани са хиляди километри в тяхната спортна кариера и като всяко друго начало, отборът е гледан малко странно, но с времето, усилията им говорят вместо всички останали погледи. През 2014-а година двамата решават да завършат спортната си кариера в Бостън, пресичайки линията, с която са започнали.
Предишната година не успяват да завършат заради атентата, но 2014-а година пресичат линията и с това слагат край на своята 37-годишна епопея – един цял спортен живот. Или не точно, на следващата година семеен приятел решава да отмени смяната на Дик, който е на 74-и години. Браян Лаянс се състезава с 57-годишния Рик. Едва тази година, Рик не може да участва, защото се възстановява от пневмония, за първи път от 40 години. Липсата му определено е забелязана от останалите атлети, всички споделят, че ще носят спортния дух на Рик Хойт в сърцето си и има защо.
