Манията по ледените пързалки през лятото

Когато през май 1876 г. първата закрита ледена пързалка във Франция отваря, настава хаос. Богатите парижани пълнят сградата, нетърпеливи да видят как голяма купа лед може да остане замръзнала толкова близо до лятото. След минути „мястото беше натъпкано до задушаване и въпреки това хиляди дами и господа пеша и с карета продължават да пристигат“, пише един френски журналист за New York Times.

Сцената, която той описва, е чиста битка. Когато вече не могат да влизат през вратите, посетители започват да се изкачват по скелето извън пързалката, след което влизат през прозорците. Междувременно „тълпите отдолу продължават да обсаждат вратите“, според журналиста. „Понякога имаше страх от инциденти и дамите бяха извеждани припаднали от тълпата. Много хора получиха травми в ръцете и краката.“

Отварянето на пързалката в Париж е кулминация половин век експериментиране с различни начини за замразяване – от синтетичен „лед“, направен от неща като свинска мас, до истински лед, който се поддържа от сложна метална система за охлаждане – всичко това в името на една мечта: да се направи пързалянето на лед целогодишно.

Въпреки че манията по пързалката звучи странно в съвременна епоха, в която градове като Тампа Бей и Анахайм разполагат с професионални хокейни отбори, подобно съоръжение през 19 век е толкова чуждо, че да можеш да кажеш, че си се пързалял с кънки през лятото, става символ на висок статус.

Glaciarium, 1844

Възбудата около лятната зимна пързалката започва 30 години преди откриването й Париж. През декември 1841 г. британският изобретател Хенри Кирк обявява, че е създал първата по рода си синтетична ледена пързалка.

Създаденото от Кирк всъщност не е истински лед. Вместо това той се опитва да симулира усещането за лед, използвайки комбинация от материали – соли, мед, алуминий и свинска мас, последното от които има за цел „да направи [пързалката] по-хлъзгава“. Когато първата пързалка, която Кирк отваря, не успя да постигне успех, той опитва отново година и половина по-късно, този път с по-дързък маркетингов план: ще да стартира в разгара на лятото.

На 8 юни 1844 г. на улица „Бейкър“ в Лондон Кирк отваря Ледникът. Като концепция, Ледникът е хит. Журналисти като Час Нап от Spirit of Times се удивяват, че изкуствената пързалка е „невъзможно да се разграничи от естествения лед“. Вестникът Niles’ National Register съобщава, че английският принц Алберт е посетил Ледника и толкова му се зарадва, че пита дали може да си купи свой собствен. Улавяйки духа на обществото в статията пише още: „не е невероятно ‘замразеното езеро’ да стане толкова често срещано в именията на заможните, като овощна градина или рибарник“.

Въпреки че Ледникът е първоначално прави бум, звездата му не свети дълго. Пресата съобщава, че популярността му стихва около 1850 г., а статия от 1893 г. от Джеймс Дигби, основател на Националната асоциация по кънки в Англия, обяснява, че първоначалният дизайн, макар и любопитен в световен мащаб, не е довел до ефективното пързаляне: „Чувстваше се здраво под крака, донякъде беше наистина като лед под кънките, но изискваше много енергия за да се ползва от хората върху него“. Това и както отбеляза Карол Ганц в „Refrigeration: A History“, използването на свинска мас на Кирк в синтетичния му лед се оказа непривлекателно – дори и най-запалените кънкьори, „скоро бяха отблъснати от миризливия леден заместител“.

Въпреки възхода на „мания по пързалката“, пързалянето на лед не е ново за голяма част от северното полукълбо. Самите кънки за лед датират от Холандия от 15 век, където през зимата са били използвани за транспорт. Там в северните райони хората от всички класове могат да се пързалят по замръзналите езера и реки в близост до домовете си. И все пак в по-топлия климат, където езерата не замръзват за дълги периоди от време, кънките на лед са хоби само на богатите. В края на 18 век в Англия, според историка Мери Луиз Адамс, „е имало средно 18 дни на кънки в годината“. Тези, които искаха да се пързалят, се нуждаят от пари, за да пътуват до места като Швейцарските Алпи.

Докато Ледникът предлага потенциал за популяризиране на спорта сред всички в тези по-топли райони, неговите изобретатели вместо това удвояват аудиторията си от висшия клас. Когато ветеринарен лекар на име Джон Гамби възражда пързалката в Лондон през 1876 г. – той използва същото име, привидно без притеснение за нарушаване на авторски права – и проектира пространството да се хареса на същите аристократи, които обичаха да пътуват до Алпите.

По стените на купола си Гами рисува стенопис с ледници и заснежени планински върхове, за да имитира „възвишените черти на алпийските планини, покрити с вечен сняг“, според история в The Observer. изградено е и място, където онези, които не могат да си позволят билет, могат да гледат.