Самотата е изобретена през 19 век
През 1759 г. търговецът от Съсекс Томас Търнър пише за болестта на своята съпруга в дневника си. Той е убеден, че „единственият му приятел“ е на път да умре.
Търнър се оказва прав и Маргарет (Пеги) Търнър почива на 23 юни 1761 г. Търнър, на 32 години по това време, се занимава не само с магазина си, но и с предприемачество, учител е, геодезист и се грижи за бедните, пише завещания и помага с данъци, играе крикет и чете много, включително работите на Уилям Шекспир, Джоузеф Адисън и Самюъл Ричардсън. С всичките си занимания Търнър е заобиколен от приятели. И все пак, както пише в дневника си, той се чувства „изоставен“:
Нито един, не! не дори един, който се опитва да излее този лечебен балсам на състраданието в ранено сърце, разкъсано на парчета от беда. Винаги, когато ще угоди на Всемогъщия да вземе от мен жената на сърцето ми, тогава ще бъда като маяк на скала или фар на хълм, лишен от всеки искрен приятел, без дружелюбен другар, който да утешава моя скърбен ум и да предостави това приятно усещане на утехата на едно съзнание, доста износено до гроб от неприятности.
Дневникът на Търнър се превърна в безценен източник на историците за живота и ежедневието на англичаните през 18 век. Той служи също така и като въведение в историята на самотата – тема, която има особен отзвук през 21 век. Едва наскоро Комисията на Джо Кокс за самотата – създадена от убития депутат от лейбъристите – обяви, че самотата засяга девет милиона души във Великобритания и призова правителството да формулира национална стратегия за борба с проблема.
Самотата е изненадващо модерно нещо. Откъде знаем? Дори когато е в дълбок траур, Томас Търнър никога не използва точно тази дума и никога не се описва като самотен. Това е така, защото през 18 век „езикът“ на самотата все още не е съществувал. Говорило се е за „уединеност“, но тази дума описва състоянието да си сам и не е свързана с конкретни чувства. Освен това, макар че по времето на Търнър, разбира се, е било възможно човек да се чувства сам – както той, когато е губи жена си – той е имал вяра. С други думи, той всъщност не е сам, a черпи сила от „Божественото Провидение“.
През Джорджианска епоха има и разногласия относно стойността на усамотението. Някои се смята, че то е вредно за физическото и психическото здраве на човек, докато други считат, че е от съществено значение, за да бъдем здрави. Но епохата прави разлика между уединението, което човек сам избира, и уединението, което му се налага. В края на 18 век на изолацията се гледа като начин за израстването на човек чрез съзерцание върху греховете му – в съответствие с традиционните духовни стойности на усамотението в този период. С течение на времето обаче изолацията започва да се използва за наказване на престъпници, а не за тяхното реформиране.
През 19 век това разпознаване на разликите между различните видове уединение върви ръка за ръка с разработването на нов език на „самотата“, опасността от който се смяташе, че засяга всички, а не само престъпниците.
Виктория научава, че става кралица, пред нея са коленичили лорд Конингам (ляво) и архиепископът на Кентърбъри
Когато съпругът на кралица Виктория, принц Алберт, почива, в дневниците си тя документира своята изолацията, оплаквайки се, че е „отчаяна… съвсем сама и в нещастие“ (февруари 1862 г.). Всеки ден тя открива, че „усещането за самота все повече се увеличава“ (12 май 1862 г.). Кралицата обаче намира утеха, когато вижда и другите, които скърбят за Алберт:
Израженията на всеобщото възхищение и признателност към любимия Алберт са най-поразителни… Дори бедните хора в малките села, които не ме познават, проливат сълзи за мен, сякаш това е тяхна собствена скръб.
Виктория пише за своето притеснение по-различно от Томас Търнър и това е важно. Да, двамата имат различен социален статус и произход, както и пол, очаквания и начин на живот. Но собствените нагласи на Виктория показват не само как тя и нейните поданици са по-сантиментални в справянето с мъката от хората от Джорджианската епоха, но и как при нея съществува „език“, които да описва самотата, какъвто не е съществувал по времето на Търнър. Докато той е възпитан да вярва, че Бог ще стои зад неговата загуба, Виктория е родена в друга философска епоха. Фокусът върху индивида, започнал през 19 век, свързан с индустриализацията, светския хуманизъм и романтизма, поставя повече акцент върху емоциите, свързани с изоставянето – особено със самотата.
Карл Юнг
Това езиково преминаване от „уединеност“ към „самота“ става по-интензивно, тъй като дисциплините психиатрия и психология подчертават патологиите на усамотението. Швейцарският психиатър и психоаналитик Карл Юнг казва, че хората са „интровертни“ или „екстровертни“. В индивидуалистичния, амбициозен западен свят от началото на 20 век екстровертността е по-ценна от интровертността. Увереността и общителността не се считат само за социални лубриканти, но и се свързват с доброто психично здраве. Въпреки че едва през 60-те години самотата започва да се определя като социален проблем, практическите и философски основи на днешната „епидемия от самота“ вече са поставени.
„Nighthawks“ от Едуард Хопър
Тъй като индустриализацията довежда до урбанизация, до 20 век в градовете живеят повече хора от всякога. Членовете на много семейства се разпиляват, старите остават сами, а градският живот донася отчуждение на младите – дори от себе си. Самотните хора в градовете са повтаряща се тема в творбите на американския художник-реалист Едуард Хопър и писателят Франц Кафка – и двамата съпоставят индивидуалния човек срещу враждебен, непокорен и тъмен свят. Английската писателка Вирджиния Вулф пише за своята самота през 1928 г. в дневника си:
Навлязох в светилище… на голяма агония и някакъв ужас: толкова се страхува човек от самота: да видиш на дъното на съда… и след това да осъзнае онова, което наричам „реалност“… нещо абстрактно, но пребиваващо в падения или небе; след което нищо няма значение.
Американският поет Мей Сартън по подобен начин асоциира ценността на самотата и изкуството, но потвърждава една разлика от по-рано: „Самотата е бедността личността; усамотението е богатството на личността.“ Докато идеята за самотата, изобретение от 19 век, се развива през годините, това разграничение се повтаря, което само показва колко самотата е емоционална липса, която ни изпразва, защото е свързана с липсата на смислени връзки. Усамотението пък е богато преживяване, където връзки все пак съществуват.
Те могат да бъдат духовни или светски, може да включват приятели, колеги или любовници, но историческата общото тук е, че смислените връзки имат значение толкова за Търнър, Виктория и Улф, колкото и за нас. За разлика от тях липсата на такава свързаност може да се окаже фатална, за което свидетелстват журналите на американската авторка Силвия Плат, която се самоуби на едва 30-годишна възраст. Много преди нейната стихосбирка „Ariel“ и романа „The Bell Jar“, стана широко известен, Плат се бореше за чувството за принадлежност, което постоянно беше извън обсега й:
Боже, животът е самота, въпреки всичките опиати… въпреки фалшивите ухилени лица, които всички носим. И когато най-сетне намерим някой, на когото можем да излеем душата си, спираме в шок от думите, които изричаме – те са толкова ръждясали, толкова грозни, толкова безсмислени и немощни от това, че сме ги държали в малкия тесен мрак вътре във вас толкова дълго.
