Неестественият успех на рибните пръчици
Има много любопитни факти за рибните пръчици. Рекордът за кула с най-брой от тях, е 74. И всяка година фабрика в Германия произвежда достатъчно рибни пръчки, за да обиколи Земята 4 пъти. Но най-странното при рибните пръчки може би е самото им съществуване. Продуктът дебютира на 2 октомври 1953 г., когато General Foods ги пусна под етикета Birds Eye. Панираните хапки са част от редица нови правоъгълни храни, които включват пилешки пръчици, пръчици от шунка, телешки пръчици, пръчици от патладжан и сушени пръчки от фасул лима. Оцелява само рибната пръчица. Дори нещо повече – тя процъфтява. В свят, в който много хора се опасяват от морски дарове, рибната пръчка се разпространява дори зад желязната завеса на Студената война.
Обичана от някои, просто толерирана от други, рибната пръчка става повсеместна – толкова неизбежен хранителен елемент от менюто на децата, колкото и културна икона. Има цял епизод на South Park, посветен на термина „рибна пръчка“, уличният художник Банкси представя храната в изложба през 2008 г. Когато кралица Елизабет II празнува 90-ия си рожден ден през 2016 г., Birds Eye й подарява сандвич на стойност 257 щатски долара, който включва бланширани аспержи, шафран майонеза, ядливи цветя, хайвер и – разбира се – инкрустирани със златни листа рибни пръчки.
За да се обясни защо рибната пръчка става толкова успешна, вероятно няма по-подходящ човек от Пол Джоузефсън, самопровъзгласилият се „Господин Рибна пръчка“. Джоузефсън преподава руска и съветска история в Колби Колидж в Мейн, но научните му интереси са широки. През 2008 г. той написва най-изчерпателната научна статия за рибните пръчки. Изследването му изисква от него да получи информация от компании за морски дарове, което се оказва неочаквано предизвикателно. „В някои отношения беше по-лесно да влезеш в съветските архиви, свързани с ядрени бомби“, спомня си той.
Джоузефсън всъщност не обича рибни пръчки. Дори като дете той не разбира защо са толкова популярни. „Струваха ми се сухи“, казва той. Оставяйки настрана личните предпочитания обаче, Джоузефсън твърди, че светът не е искал рибни пръчки. „Никой никога не ги е искал.“ Вместо това рибната пръчка решава проблем, създаден от технологиите: има твърде много риба. По-силните дизелови двигатели, по-големите плавателни съдове и новите материали увеличават улова след Втората световна война. Рибарите започват да хващат повече риба от всякога, казва Джоузефсън. За да не се развалят, на борда рибите са почиствани, изкормени, обезкостени и замразени.
Замразената храна обаче никак не се харесва. Ранните фризери охлаждат бавно месото и зеленчуците, което образува на големи ледени кристали, които пък превръщат храната в каша.
Всичко това се променя през 20-те години, когато предприемачът Кларънс Бърдсий разработва нова техника за замразяване, при която храната се поставя между метални плочи, охладени до поне -30 градуса. Така храната замръзва толкова бързо, че неприятните ледени кристали не могат да се образуват. Но когато се използва върху риба, методът създава големи ледени блокове със филета от различни риби, които, когато се разделят, се разкъсват на „криви, неапетитни парчета“, пише Джоузефсън. Така риболовната индустрия се опитва да продаде блоковете цели, като рибни тухли. Те са опаковани като блокчета сладолед, с идеята, че една домакиня може да си отсече колкото си иска риба през този ден. Но супермаркетите не срещат успех в продажбите на грозните тухли и в много магазини дори липсва достатъчно място в хладилните витрини, за да ги изложат.
Успехът идва, когато ледените блокове са нарязани на пръчки с еднакви размери. В процес, който по същество остава непроменен и до днес, фабриките прекарват замразените рибни тухли през рентгенов апарат, за да се уверят, че са без кости, след което използват лентови триони, за да ги нарежат на филийки. Тези „пръсти“ се изсипват в тесто от яйца, брашно, сол и подправки и след това се панират. След това се хвърлят за кратко в горещо масло, за да се направи покритието златисто. Целият процес отнема около 20 минути, през които рибата остава замразена, дори когато е потопена във фритюрника.
През 1953 г. 13 компании произвеждат 3,4 милиона килограма рибни пръчки. Година по-късно 4 милиона килограма са произведени от общо 55 компании. Този скок на популярност се дължи отчасти на маркетингов тласък, който подчертава удобството на новата храна: „без кости, без отпадъци, без мирис, без суетене“, както обяви една реклама на Birds Eye.
Привлекателността на рибните пръчки е донякъде парадоксална. Те съдържат риба, но само тази с най-мекия вкус – и тази риба е приготвена така, че да прилича на пилешки хапки.
Маскировката може да е необходима, защото поне в Северна Америка морските дарове често са втора класа храна. „Смятаме, че яденето на риба е до голяма степен под нивото ни“, пише главният готвач и автор Бартън Сивър в American Seafood. Традиционно рибата се свързва с жертвоприношение и покаяние – храна, която да се яде, когато месото е недостъпно или, ако сте католик, да се яде в дните, когато червеното месо е забранено. Рибата също се разваля бързо, мирише лошо и съдържа остри кости, които представляват опасност от задавяне.
Появата на рибни пръчици прави яденето на риба по-лесно и по-вкусно за обществото. „Дори почти можете да се преструвате, че това не е риба“, казва Инго Хайдбринк, морски историк от университета Олд Доминион във Вирджиния. В родната му Германия, където според сведенията 7 милиона души ядат рибни пръчици поне веднъж седмично, компаниите сменят рибата поне три пъти от въвеждането й – от треска до минтай до минтай от Аляска, който е различен вид. „Потребителите не изглежда да забелязват“, казва Хайдбринк.
Джоузефсън нарича рибните пръчки „хот-дога на океана“. Сервирани самостоятелно или заедно с картофено пюре, те бързо се превръщат в бързо блюдо за обяд на учениците и на семейни вечери. По време на пандемията търсенето се е увеличило – в някои страни се съобщава с до 50% – тъй като семействата се запасяват с удобни храни по време на локдауна.
Изненадващо, рибните пръчици са доста устойчиви. Днес повечето съдържат минтай от Аляска, който до голяма степен се купува от добре поддържани рибарници, казва Джак Кларк, защитник на устойчивите морски дарове от базираното в Обединеното кралство Общество за опазване на морския бряг. Климатичното въздействие на рибните пръчки също е малко. „Бях изненадан колко ниско беше“, казва Бранди МакКуин, изследовател от Калифорнийския университет в Санта Круз, който наскоро изучава продукти от минтай от Аляска. Всеки килограм рибни пръчки произвежда около 1,3 килограма въглероден диоксид, което „се конкурира с въздействието на тофуто върху климата“, казва тя. За сравнение, телешкото месо произвежда над 100 пъти това количество въглероден диоксид на килограм.
Но не всеки е сигурен в това какво точно яде, когато консумират панираната риба. В Обединеното кралство, където рибните пръчки са известни като „рибни пръсти“, проучване разкрива, че всеки пети млад възрастен вярва, че всъщност яде пръстите на рибата…
Те все още ги ядат с удоволствие.
