Кратка история на харизмата

Харизмата често се изтъква като съществено качество на лидерите и известните личности – магнетична смесица от личен чар и естествен авторитет. Изненадващо е обаче колко скоро терминът става широко използван в ежедневието, въпреки че думата е измислена от св. Павел в писмата му до ранните християни в Рим и Коринт преди 2000 години.

Почти изцяло благодарение на германския социолог и философ Макс Вебер използваме думата „харизма“ със смисъла, който има днес. Най-пълното му обсъждане на качеството е в основната му работа „Икономика и общество“, публикувана посмъртно на немски през 1922 г. За Вебер харизмата е примамлива, но потенциално опасна като източник на политически авторитет. Загадъчно, романтично и героично, чрез това качеството един магнетичен лидер може да се освободи от желязната клетка на рационализма и бюрокрацията, които са отличителните белези на съвременната индустриализирана държава.

В историята на харизмата обаче има много повече от сравнително скорошната концепцията на Вебер. Изследването на тази дума през последните две хилядолетия ни отвежда дълбоко в историята на християнството, науката, медицината и културата на знаменитостите, както и в света на висшата политика. И въпреки че всички можем да използваме една и съща дума – „харизма“ – тя има значително различни значения.

Свети Павел (5 – 67 г. сл. Хр.): Първият последовател на Харизмата

Именно в писмата на великия водач на ранното християнство откриваме най-първите сведения за харизмата. Терминът, получен от гръцката дума хариса, буквално означава „нещо на благодатта“ и често се превежда като „духовен дар“. В писмата си до коринтяните Павел пише, че всеки член на църквата има определена „харизма“, независимо дали това е говоренето на езици, пророкуването или извършването на чудеса.

Тази идея, че различни харизмати или дарби се проявяват в различни членове на църквата, е от основно значение за теологията на Павел, с което запазва както многообразието, така и единството. Неговото послание е, че има много дарби, но един дух; много членове, но едно тяло.

Интересно е да се отбележи, че една от основните мотивации на Павел, когато пише на коринтяните относно техните духовни дарби, е да се противопостави на възникваща култура на елитарност сред онези, които смятат, че техните харизми ги поставят над останалите. Павел се старае да подчертае стойността не само на говоренето на езици и правенето на чудеса, но и на по-малко зрелищните дарби като преподаване, мъдрост, щедрост и даване и милосърдие. За Свети Павел всеки има дарба; всеки от нас има своя харизма.

Има обаче два ключови момента в писанията на Павел относно харизмата, които се запазват през вековете. Първият се отнася до истинския източник на религиозна власт. Някои казват, че тя може да се диктува от традицията и църковната йерархия, но други предпочитат прекия, личен достъп до светия дух. Проблемът се свежда до въпроса дали в институцията или в индивида се намира специалната харизма и дали свещеният дух в следапостолска епоха може да бъде разпознат и в зрелищните форми на поклонение или само в старите форми и учения.

Вторият е между елитарните и демократичните идеи за харизмата. Въпреки че Павел смята, че всички дарове трябва да се използват за общото благо, той не е точно егалитарен. Смята, че съществува йерархия на харизми, в която, например, пророкуването е по-високо от говоренето на езици.

Йерархия на харизмите съществува и в нашата собствена култура. Някои таланти – актьорско майсторство, пеене, спортуване, добър външен вид – се награждават значително по-високо от други.

Елизабет I (1533–1603): Кралицата с божествена сила

Обикновено мислим за харизмата днес като за психологическо качество, но през цялата история тя се е проявявала повече през тялото, отколкото през ума.

Физическите демонстрации на специални таланти са от съществено значение за установяване съществуването на харизма. От тълпите, които се опитват да докоснат подгъва на дрехата на Исус, докато той ходи сред тях, през милионите поклонници, които пътуват хиляди километри, за да се докоснат до мощите на отдавна умрели светци, до онези, които отчаяно искат да се срещнат от първа ръка с обожавана знаменитост, днес има дълга традиция да вярваме във физическите способности на харизматичните индивиди. Само поглед или мимолетно докосване от „избрания“ може да донесе щастие – а и изцеление.

Един добър пример за този феномен е свързан с божествените сили на монарсите, както можем да видим в живота на кралица Елизабет I. От средновековния период чак до 18 век е широко разпространено мнението, че кожните заболявания като лимфаденит могат да бъдат излекувани с докосването на краля.

Един от кралските свещеници на Елизабет, Уилям Тукър, пише книга през 1597 г. на латински, чието заглавие се превежда като „Харизма“ или „Лечебен дар“. В един забележително ярък пасаж Тукър прави контраст между чистата, харизматична кралица и нейния нещастен, болен народ. Той пише, че вижда Елизабет с нейните „много красиви ръце, сияещи като сняг, смело освободени от всякаква скверност, докосващи абсцесите им не с върховете на пръстите, а силно и многократно натискащи, което дава полезни резултати“. Тукър, Елизабет и други придават голямо значение на тези лечебни действия не само като доказателство за специалния им божествен дар, но и за валидността на нейната приемственост. Тази харизма е едновременно духовна и политическа.

Джузепе Гарибалди (1807–82): Култов герой за медийната епоха

Човек не би могъл да иска по-добър кандидат за архетипа на Макс Вебер на харизматичния политически лидер от крехкия военен герой и италианския националист с червена риза и стоманени очи Джузепе Гарибалди. Приживе Гарибалди е еманация на надеждите на нововъзникващата италианска нация. Чрез невероятните си военни триумфи – особено в Сицилия през 1860 г. – поведението си, пищното си облекло и легендарния си пронизващ поглед, Гарибалди става известен като човек със специалните дарби.

Една от причините Гарибалди да е смятан за първия съвременен пример за лидер-знаменитост е, че той живее в началото на нова медийна ера – когато възпроизвеждането и манипулирането на публичния образа чрез националната и международната преса стават възможни в нов мащаб.

В своето изследване „Гарибалди: Изобретяване на герой“ Люси Риал показва как славата на великия човек приживе е последвана от създаването, след смъртта му през 1882 г., на романтичен, почти религиозен култ около неговата памет. За някои той изглежда политически спасител, а за други той е личен герой. Той вдъхновява поколения политически лидери и през 20 век, включително Бенито Мусолини, чиито паравоенни групи, Черните ризи, са създадени по модела на Червените ризи на Гарибалди.

Всъщност е трудно да се погледне назад към идеята за харизмата в края на 19 и началото на 20 век, без да се усети сянката на фашизма.