История на търговията с коса
Жена от Охайо, която е известна само с псевдонима Шели-Рапунцел, продава 1 метър от дългата си до глезените кафявата коса в интернет за 1800 долара. „Всички пари отиват за лекар, които трябва да си платя предварително“, казва тя. И не е сама – уебсайтът, които използва, е пълен с жени, които продават косите си понякога на доста висока цена. Не всички са в затруднено положение като Шели: някои просто искат смяна на прическата; други го правят, за да съберат пари за неща като образование или благотворителност; други просто искат да изкарат допълнителни пари.
Това което прави Шели-Рапунцел е само малък фрагмент от бизнес за милиарди долари. Но самата търговия с коса има дълга история.
„Това, което ме изненада повече от всичко“, пише Томас Адолф Тролоп за посещението си на панаира в Бретан, Франция, през 1840 г., „бяха търговците на коса. В различни части на пъстрата тълпа имаше три или четири различни купувача на тази стока, които пътуват из страната с цел да посещават панаирите и да купуват косите на селските момичета. Бих си помислил, че женската суета в крайна сметка ще спре този бизнес, но като че ли няма никакви затруднения в намирането на красиви коси за продан. Видяхме няколко момичета да са подстригвани едно след друго като овце и още толкова да чакат за този процес.“
Продажбите на коси из френските градове и села стават под формата на публични търгове, както се обяснява в брой на Harper’s Bazaar от 1873 година.
В средата на пазара се издига платформа, на която младите момичета дефилират, а търговците излага своите стоки и водят наддаването. Най-накрая косата се предава на човека, предложил най-висока цена, а момичето се настанява на стол и се подстригва на място. Понякога родителите му сами правят сделката.
Мащабът на бизнеса в този период е значителен, дори свидетелствата понякога звучат преувеличени. „В полите на Пиренеите се организира пазар за човешки коси всеки петък“, съобщава San Francisco Call през 1898 г. „Стотици търговци на коса вървят нагоре и надолу по едната улица на селото, ножиците им висят от коланите, и инспектират плитките на селските момичета, застанали по стъпалата на къщите си за проверка.“ Бретан в крайна сметка забранява публичното подстригване с цел да обезкуражи практиката, за да не стане въпрос на забавление, принуждавайки търговците да подстригват в палатки.
Необходими са голям брой търговци на коса и приспособления за подстригване и приготвяне на косата, за да се доставят 5500 килограма човешка коса, за която се твърди, че е необходима годишно за посрещане на нуждите в Европа и САЩ. По-голямата част от нея идва от Швейцария, Германия и Франция, а по-малки доставки идват и от Италия, Швеция и Русия. Има свидетелства за „холандски фермери“, които събират поръчки от Германия веднъж годишно, а селските жени в Източна Европа отглеждат косите си с грижите, с които „човек сее пшеница или картофи“. Търговците в Оверн, Франция, дори предлагат на жените авансови плащания.
Подобни свидетелства създават впечатление за страхотно изобилие, което предполага, че косата може да се събира и култивира като всяка друга култура. В действителност човешката коса винаги е била трудна за събиране не само защото разчита на желанието на хората да я продадат, но и защото расте доста бавно. Отнема една година, за да се отгледа 10 – 15 сантиметра дължина, която не е достатъчна за правене на перуки и екстеншъни. Приличната реколта изисква минимум 2 години и наистина ценните дължини започват от 50 сантиметра и изискват поне четири години. Дългата коса изисква търпение както от производителите, така и от търговците. Затова през 19 век често се предлагат на жените авансови плащания за косата им три или четири години по-рано.
Но след като момичетата в Европа започват да пътуват по градове и да си намират работа като домашни прислужници или друго, те са привлечени към буржоазната мода и искат да носят шапки, за които трябва да имат коса. Някои от тях решават този проблем като продават само малка част от косата си, отрязана от долната част на тила на главата. По този начин те хем задоволяват себе си и съпрузите си, че са запазили дългата коса и в същото време се радват и на дрънкулките, които получават в замяна на част от косата си. Тази техника на „изтъняване“ някога е била често срещана сред работничките по фабриките във Великобритания и продължава да се практикува от бедните жени в някои азиатски страни и днес. Коса се събира и от гребени и четки като това продължава и днес от врата до врата в Индия, Китай, Бангладеш и Мианмар в замяна на малки суми пари или дребни стоки.
В същото време, когато френските селяни си бръснат главите в началото на века, жените от елита се увличат от все по-грандиозни прически и шапки, всички от които изискват повече коса. Някои от шапките са толкова широки, че изискват допълнителни подплънки, за да се задържат на място. Тези подплънки често се правят именно от човешка коса.
Във Великобритания обичаят да се подстригват косите на затворниците, някои работници и служителите в болниците е полезен за търговията с тази стока, докато тя продължава, но до 50-те години на 19 век практиката вече не е задължителна. Манастирите са по-надежден източник, особено в католическите страни като Франция, Испания и Италия, където косата е церемониално подстригвана от главите на новите монаси като част от ритуала за отказ от света и посвещаването им на Христос. Днес индуистките храмове в Южна Индия предлагат важен източник на дълга коса, която е обръсната в изпълнение на религиозни обети.
Твърди се, че един манастир продава над тон „църковна коса“ за 4000 лири през 90-те години на 19 век, докато друг в близост до Турс продава 80 килограма човешка коса на един фризьор в Париж. Но този източник далеч не може да задоволи ненаситното търсене. Търговците на коси гледат и другаде.
„В момента тече ужасен трафик с коси на жените“, пише репортер в материал за глада сред руските селяни през 1891 г. В текста му следва разказ за търговец на коса, който разпространява визитки на свои нюйоркски колеги на мигрантите от Европа, когато се качват на парни кораби за Америка. Подобно нещо е строго забранено на остров Елис и Батери, където пристигат имигранти и където има специално назначени охранители, които да следят и да предотвратяват извършването на такава дейност. Независимо от това, в началото на 20 век се твърди, че около 15 000 снопа коси се взимат всяка година директно от главите на наскоро пристигнали имигранти.
