Жан-Пол Белмондо: Магнит за мацки и проблеми
Презрителните очи, боксьорският нос, плътните устни и циничния мироглед на Жан-Пол Белмондо го превръщат в идол и олицетворение на младежкото отчуждение във френското Ню уейв течение. Всичко хубаво и лошо обаче има своя край и за Белмондо той настъпи в понеделник, в дома му в Париж. Той беше на 88.
Подобно на Хъмфри Богарт, Марлон Брандо и Джеймс Дийн – трима американски актьори, с които Жан-Пол често е сравняван – французинът приживе успява да утвърди репутацията си, играейки твърди, несантиментални, дори антисоциални образи, отдалечени от буржоазното общество. По-късно, като една от водещите звезди на Франция, той взема по-приятни за публиката роли, но без напълно да се отказва от магнетичната си наглост.
Подобно на Богарт, Белмондо дава на екрана студени черти и понякога кипящ гняв, което го прави реалистичен контрапункт на по-традиционно красивите звезди. Подобно на Дийн, той се превръща в една от най-широко имитираните фигури на поп културата в своята епоха. И подобно на Брандо, той често пренебрегва претенциозността и арогантността на режисьорите.
Неговата водеща роля в „À bout de souffle“, веднага е призната за определяща нови тенденции и последвалите имитатори само затвърждават значението на актьора. Непокорната коса на Белмондо, начинът, по който гледа света през усукана мрежа от цигарен дим и масажира дебелите си устни с палец, са толкова ярки и предизвикателни, че бързо се превръщат в отличителните белези за всеки бунтар.
Когато играе металург с Жана Моро в „Moderato Cantabile“ (1960) на Питър Брукс, той казва, че сценарият на френската писателка Маргарит Дюрас е твърде интелектуален за неговия вкус. В други роли Белмондо е унгарец, който се намесва в провансалско семейство в „À double tour” на Клод Шаброл (1959) и млад селски свещеник в „Léon Morin, Priest“ (1962). Той също така играе редом със своята колежка, София Лорен, когато тя печели Оскар в „Two Women“ (1961) на Виторио де Сика, драма, разиграна по време на Втората световна война, в която играе млад комунистически интелектуалец в планинска централна Италия.
До средата на 60-те обаче вече играе младия антигерой във филм след филм.
„Много пъти излизах с някоя мацка и при мен идваше някой младеж, който искаше да се бием“, каза актьорът в интервю. „Обикновено се биех с тях. Същото е и сега. Всеки иска да каже, че е набил Белмондо.“
Преломният момент за него идва в „That Man From Rio“ на Филип Де Брока, шпионски трилър от 1964 г., в който играе като пародия на Джеймс Бонд. Публиката го харесва и обожава в тази роля, но по-важното е, че Белмондо също обича да е в тази роля. Въпреки че някои критици, които почитат по-трудната работа на френския Ню уейв, му се подиграват, че се е продал, той казва пред интервюиращи, че този филм си остава неговият любим.
През 60-те, когато е в зенита си, се появяват слухове, че въпреки че е женен от 1955 г. за Елодия Константин, бивша балерина, Белмондо е замесен и с други жени. Обвинения, на които той реагира с вдигане на рамене. „Слушайте, аз съм само на 32 години“, казва, „Не съм мъртъв. И моля, запомнете, аз съм французин. Тази година съм щастливо женен, но догодина? Кой знае?“
Година по-късно бракът им приключва с развод. Актьорът има три деца с Константин: Най -голямата им дъщеря, Патриша, загива при пожар през 1994 г., но по-малката Флоренция и синът им Пол продължават паметта му.
Говори се, че разводът е резултат от романс на Белмондо с една от неговите козвезди, Урсула Андрес. И двамата наистина имат дългосрочни обществени отношения след развода. По-късно той е романтично обвързан с друга актриса, Лора Антонели. Но едва през 2002 г., когато е на 70 години, отново се ожени – за 24-годишната Натали Тардивел. Този брак завършва с развод шест години по-късно като те междувременно имат дъщеря Стела.
Жан-Пол Белмондо е роден на 9 април 1933 г. в парижкото предградие Ньой сюр Сен в семейство от средната класа. Той израства в кварталите около Монпарнас и Сен Жермен де Пре. Баща му, Пол Белмондо, който е роден в Алжир в семейство от италиански произход, е високо ценен скулптор. По-късно той казва пред медиите, че синът му е бил бурно момче, което често се е биело, а в училище се е справяло зле.
Майка му, Маделин Рейно-Ричард, го подтиква да се справя по-добре, но той се съпротивлява, спомня си по-късно Белмондо старши. Накрая напуска училище още като тийнейджър. На 16 става боксьор-аматьор (въпреки че прочутият му разбит нос идва не от бой на ринга, а от бой на детската площадка), като се отказва от спорта, едва когато се насочва към актьорството.
„Спрях, когато лицето, което виждах в огледалото, започна да се променя“, казва той.
В продължение на няколко години, докато навърши 20 години, родителите му плащат за уроци по актьорско майсторство в частна консерватория. След шестмесечна военна служба в Алжир, той се завръща в Париж през 1953 г. и е приет в Националната драматична консерватория, където учи 3 години. Консервативното училище не знае какво да прави с нахалния млад мъж, който излиза на сцената в пиеса на Молиер с ръце в джобовете.
Когато при дипломирането си, през 1956 г., Белмондо получава само почетно споменаване от своите учители, другите ученици го вдигат на рамене и го изнасят от театъра, докато той прави неприлични жестове към преподавателите.
Но въпреки цялата си бурна особа, Белмондо се твърди, че е съвършен професионалист на снимачната площадка. След сериозните си филми той започва да играе в популярни приключенски филми, обикновено комедийни трилъри, както и със сложни каскади, в които се гордее. Той виси от небостъргачи, прескача между движещи се влакове, пада с коли по склонове. Неговите колеги казват, че е напълно безстрашен. Докато снима една сцена в Южна Америка, той е предупреден, че реката, в която предстои да влезе за сцена, е пълна с отровни змии и пирани, при което Белмондо грабва парче говеждо месо, хвърля го в мътната вода и когато нищо не се случва, той скача вътре и заснема сцената.
„Ако няма да изядат месото, няма да изядат и мен.“
Накрая, контузия по време на снимки на „Hold-Up“ през 1985 г., когато е на 52 години, го принуждава да остави каскадите на каскадьорите.
Към края на живота си, когато е малко понадебелял и много по-сив, Белмондо обича да практикува очарователната си скромност, която забележимо липсваше, когато беше на върха си през 60-те години.
Когато интервюиращите го молят да обясни трайната си популярност, особено сред дамите жените, той отговаря с обичайното си непринудено свиване на рамене…
„По дяволите, всички знаят, че грозен човек с добра реплика получава мацките“, казва той.
