Юджийн О’Нийл – единственият драматург с Нобелова награда по литература и четири награди Пулицър

През 1922 г. Скот Фицджералд получава писмо от свой приятел на име Едмънд Уилсън, в което разказва за срещата си с Юджийн О’Нийл:
„Той е много специален и атрактивен приятел. Благодарен е на публиката, че оценява неговият труд „Анна Кристи“, но смята, че е абсолютен боклук и смешка, която му е донесла награда Пулицър. Смятам, че геният му е едва сега започва да се щрихова.“
34-годишният О’Нийл вече е спечелил същата награда два пъти, тя се връчва за пресъздаването или за изцяло издигането на една съвършена институция, каквато може да бъде театърът.

Писмото на до Фицджералд се оказва грешно, в този момент Юджийн работи изцяло върху своите шедьоври и скоро ще напише пиеси като „Ледената комета“, „Дългият път на деня към ноща“ и още много други. Някои от творбите му ще останат завинаги в основата на американския театър през XX век. Юджийн има още един невероятен успех, той е единственият американски автор на пиеси, който печели Нобелова награда по литература и единственият драматург с четири награди Пулицър.

Неговият основен успех е добавянето на психологичен и социален реализъм на сцената, той е един от първите, които впрягат диалекта, за да позволят на публиката да се запознае още по-лесно с героите в на сцената, а накрая всеки зрител изживява трагедията и емоцията, в която ще припознае себе си. Творецът дава на американците драма, която до този момент липсва в програмата. През 1933 г. пише комедията „А, пустош!“ и спечелва вниманието на аудиторията, защото създава комедия, в която проституцията, алкохолизма, отмъщението и страстите са на много високо ниво.

 

Снимка: By SteveStrummer – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11665563

Критиците обаче ще напомнят, че всички негови пиеси са заредени с точно това, но в пустошта поне има щастлив край. След спечелването на Нобеловата награда, неговите следващи две пиеси, които излизат около 10 години по-късно, не се радват на особен успех. През 1953 г. умира и настоява последната му творба „Дългият път на деня към нощта“ да се изиграе 25 години, след смъртта му. За съжаление неговата вдовица не спазва това обещание и пиесата е пусната само 3 години след неговата смърт, напомняйки на всички зрители за изгубения талант. Мнозина смятат, че дамата искала да спести някои финансови проблеми.

Именно 4-тата награда Пулицър се връчва постмъртно. За някои от неуспехите си ще признае, че проблемът идвал от нуждата за скоростно съкращаване на някои сцени и при опит да ги намали с 45 минути, той успява да отреже едва 15, което пък ограбва историята. В миналото е било по-трудно за артистите и зрителите да прекарат толкова време в театъра. Мотивацията му за писане почти винаги идва от автобиографичния импулс, от опознаването на света около себе си. Винаги поставя тънка граница между семействата и тяхната връзка с обществото. Търси универсалните значения на живота и всички последствия от решенията им.

Никога не се притеснява да говори за гняв, подтискане, избягване и често ще смеси всичко в една сцена. Именно толкова близкото и реално изживяване ще позволи на мнозина да открият някои от основните си конфликти на сцената на театъра, а точно такива елементи събират публиката. Прецедентът в изкуството се ражда на 17 октомври 1888 г. в хотел в Таймс Скуер, Ню Йорк. Неговият баща Джеймс О’Нийл е известен актьор, който често пътува, за да играе главната роля в „Граф Монте Кристо“. Както винаги се случва, творците влизат в конфликт и синът ще отхвърли всички постижения на баща си. Евтината мелодрама с още по-скучният героизъм и картонени актьори ще получат покана за напускане.

 

Снимка: By Alice Boughton – This image is available from the United States Library of Congress's Prints and Photographs divisionunder the digital ID ppmsc.03242.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6898192

Това решение не се взима трудно, особено след като детето ще бъде често зад сцената с майка си, наслаждавайки се на най-доброто и в последствие – най-лошото от театъра. Един особен грях е, че семейството на Юджийн го обвинява за заразяване на един от братята си с дребна шарка, което оставя травми за цял живот. Майка му Мари Елън ще получи морфин за преборване на болките след раждането, както и за лекуване на евентуалната депресия.

Лекарите не знаят, че това лекарство пристрастява и унищожава всеки пациент. Юджийн ще разбере, че майка му е болна и в променливо настроение едва на 14-години, когато баща му най-накрая разкрива тайната. В семейството започва да тегне едно подозрение, че бъдещият творец е виновен за всички проблеми в дома. И с подобна тежка травма и бодлив кръст за носене, младежът започва да се унищожава, първо използвайки алкохол, а след това наркотици, отдаване на проститутки и разнообразни други методи за съкращаване на жизнения си път. Мнозина смятат, че младият драматург е бил пристрастен към алкохола на 15-годишна възраст.

Преди да стане на 20 години се е оженил и вече чака дете. Две години след това предозира с Веронал – предлаган изключително свободно на пазара по това време. Бъдещият творец е заведен на време в болницата, прави му се промивка на стомаха и се ражда първата идея за писането на „Екзорсизмът“. Известно време Юджийн смята, че точно този текст е изгубен, докато не намира копие в един от неговите редактори. Въртележката от преживявания продължава още по-сериозно, когато е диагностициран с туберколоза. О’Нийл заминава за санаториум и точно там започва да изпълнява заканата си, че ще се отдаде на писането на пиеси.

 

Снимка: By TIME Magazine – https://img.timeinc.net/time/magazine/archive/covers/1924/1101240317_400.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=89648544

Докато е на легло, авторът ще сътвори редица идеи, ала първото признание ще дойде едва през 1920 г. с пиесата „Отвъд хоризонта“. Баща му успява да стане свидетел на успеха му. Публиката, която стои на крака доста повече от необходимото ше задави бащата от гордост и го принуждава да избърши някоя друга сълза. За съжаление Джеймс О’Нийл може да види само толкова, същата година е хоспитализиран и диагностициран с рак. Няколко месеца по-късно ще умре в тежки болки. 18 месеца след това и майка му следва същия път, след като е открит мозъчен тумор. Необходими са още 10-15 години на най-големият брат Джейми, за да се убие с пиене.

Юджийн изживява толкова тежко тази загуба, че отказва да отиде на гроба на брат си, не е съгласен дори да се занимава с подготовката. По-лошото за твореца е, че за кратък период ще успее да загуби цялото си семейство, което дълго време го е обвинявало за всичко причинено и преживяно. За жалост така и не успява да се пребори с обвиненията и обидите, които се изсипват върху него. Често сам ще признава, че понякога чува гласовете им, но не помни добрия тон и милувката, а само тежките думи. Той е принуден практически да страда първо за един брат, след това за майка си, баща си и накрая за най-големия си брат, преживявайки и обвиненията, че е успял да затрие поне двама от семейството напълно нарочно.

Болката винаги отключва таланта за създаването на нещо още по-реално и магнитично. В тези тежки периоди се забелязва, че Юджийн прави чудеса, за да канализира всичко преживяно в пиесите си. Не забравя да полива раните с алкохол, да проклина факта, че постоянно е в депресия, остава често самотен и дори не може да разгадае травмите си. След приемането на Нобеловата награда по литература, писателят най-накрая се предава и не може да продължи повече. Приет е в болница на 27 ноември 1953 г. и не спира да се бунтува срещу съдбата си. Последните му думи са:

„Знаех си, знаех си. Родих се в хотелска стая и мамка му, умирам в хотелска стая!“

 

Снимка: By Nobel Foundation – http://nobelprize.org/nobel_prizes/literature/laureates/1936/oneill-autobio.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6284584

През целият си живот, драматургът ще повтаря, че мисията му е да успее да представи чувството на публиката, неговото най-сакрално изживяване – да се роди в болка и да се издегне до степен, в която да докосне истините на човешката страст. До последно смята, че за да се достигне благородството, животът трябва да се разглежда като съвършена трагедия. В последното можем да бъдем сигурни за неговия личен успех, имайки предвид целия му живот. До края си ще се опитва да разбере кой е виновен за жестокият живот в семейството, всички се обвиняват и всички остават невинни за себе си. Същото се забелязва и в творчеството му.

Психологическата и моралната болка танцуват пред разкриващите се социални дилеми. Всеки търси по-високите идеали, духовното извисяване и моралната свобода, но по пътя се срещат обречени връзки, пристрастяване и редица други пороци, които дърпат безпощадно към бездната. Не спира да осъжда страната си, да разглежда постоянно възникващите проблеми, които сякаш не спират в неговата епоха, а продължават да се предават и за следващите поколения:
„Имам теория, че САЩ не е най-великата страна в света, тя е най-големият провал… Получава всичко, повече от всяка друга държава. Въпреки смелото движение напред, все още не може да открие своите основни корени. Всеки човек играе вечната игра за притежание на собствената си душа чрез опит да притежава нещо повече извън нея. На финалът всички губим душата си, както и всичко, което сме притежавали заради нея.“

Неговите колеги често го разглеждат като твърде зависим от омразата, която някога е била влята в цялото му същество, същата така и не го напуска.