Великите любовни истории: Ленин, Крупская и Арманд – любовният триъгълник на революцията

В моето детство, а и в това на много други хора от моето поколение, той беше портрет на стената, който обикновено висеше между тези на Маркс и Енгелс. На фона на навъсените немци с рунтави бради като на библейски пророци, слабоокосмената глава на Вожда и изопнатото лице с пронизителни монголоидни очи ми се струваше направо привлекателно. Понеже общото схващане е, че комунистическите лидери не живеят собствен живот, а живота на мъченици на олтара на революцията, в нашите представи той не беше човек от плът и кръв. Той беше мистичната и митична фигура на вожда на руската революция.

Минаха над три десетилетия, откакто се сгромоляса култа към личността на Ленин и другите комунистически “икони”. И все пак той продължава да буди интерес и до днес, но вече не толкова с революционните си идеи и дела, а с делата на сърцето. Бил ли е наистина безполово същество, за какъвто са го смятали, или и той се е отдавал на любовни трепети?

Хайде заедно да се поровим в интимните архиви на времето и да разберем кои са били жените в живота на Вожда на пролетариата.

Отзад напред

Владимир Ленин едва ли може да бъде обвиняван в излишна сантименталност –  безпардонно и рязко може да прекъсне старо приятелство и никога повече да не подаде ръка за прошка, нито пък би му трепнало окото да нареди екзекуцията на някого, само защото политическите му идеи се разминават с неговите. Затова е някак объркващо да видиш такъв коравосърдечен човек разтърсен от покруса заради нечия смърт.

19 октомври 1920-а. Денят е мрачен и студен, но в душата на Ленин студът е направо сковаващ. Защото това е денят, в който погребват Инеса Арманд  – негова дългогодишна съмишленица, близка приятелка и … любовница. За този ден Александра Коланяй, сподвижница на Ленин, си спомня: “Докато вървеше с тежки стъпки зад ковчега, Ленин изглеждаше неузнаваемо. Беше стиснал здраво очи в опит да не се разплаче и едва се крепеше на крака.”

Арманд умира от холера в Налчик, град отдалечен на 1,600 км от Москва. Вестта за смъртта й е тежък и неочакван удар за Ленин, а погребението й е единственият път, когато някой го е виждал да проявява слабост на публично място. Всъщност да проявява каквито и да е обикновени човешки емоции, породени от любов, загуба и тъга.

Историята на Инеса

Инеса Фьодоровна Арманд се появява на бял свят в Париж през 1874 г. След смъртта на баща й се мести заедно със сестра си в Москва. Двете момичета заживяват при леля си, която преподава музика в заможното семейство на текстилния магнат Арманд. Едва 19-годишна Инеса се омъжва за единия син на Арманд, Александър, и набързо ражда четири деца. Тя обаче е тайно влюбена в по-малкия брат на мъжа си, Владимир, който е по-млад и от нея с 11 години.

Именно заради него тя напуска Александър само след девет години брак. Освен че я забременява с пето дете, Владимир посява в съпругата си  и семето на болшевишките идеи. Инеса  е толкова увлечена по трудовете на Ленин, че постъпва в Руската социал-демократическа работническа партия. Скоро московското й жилище се превръща в щаб-квартира, в която се провеждат събрания на социалистите-революционери. Заради подривната си дейност през 1905 г. властта я изпраща в изгнание в северноруския град Мезен. Три години по-късно успява да избяга и се установява в Швейцария.

Когато вторият съпруг на Инеса умира от туберкулоза, тя се оказва в нелекото положение на сама жена с пет деца. Въпреки това обаче тя продължава да участва активно в революционното движение. Нейните идеологически братя не спират да й се възхищават и да я хвалят, защото е състрадателна, жертвоготовна и отдадена на борбата като никой друг. В образа на тази жена така удивително се съчетават жаждата за революция и жаждата за живот, че всеки, който я среща, моментално бива омагьосан.

Магията й не подминава дори известния със своята темерутщина Владимир Улянов. Когато за първи път я вижда и тя му проговаря, той е като поразен от мълня. Ако това не е любов от пръв поглед, не знам какво е

Жената на Вожда

Казват, че зад всеки велик мъж стои една велика жена. В живота на Ленин това е законната му съпруга Надежда Крупская.

Родената в дворянско семейство в Санкт Петербург Наденка се запознава с трудовете на Маркс дори по-рано от самия Ленин, така че когато се запознава с Валдимир Улянов (когото, въпреки младата му възраст, по онова време наричат “Старчето”) през 1894 г., има на какво да го научи за марксизма. Четири години по-късно встъпват в официален брак, когото много техни съвременници определят по-скоро като “интелектуален съюз”, отколкото като традиционен такъв между мъж и жена. Отгоре на всичко Надежда изобщо не я бива да върти домакинство, а единственото, което умее да готви, са яйца. Макар и в различни варианти.

След разгрома на Първата руска революция през 1907-а, семейството емигрира в Париж. В качеството си на секретарка на мъжа си и негова партийна съратница Надежда отговаря за връзките с партийните организации в Русия и отделно участва активно в издаването на болшевишката преса. Именно през този изгнанически период малкото им семейство се сдобива с трети член. Не, не е бебе, защото Владимир и Надежда са бездетни, а с красива и интелигентна млада жена, в която Владимир се влюбва неустоимо, а Надежда заобичва като своя дъщеря.

Да срещнеш идола си

Съдбоносната първа среща между мъжа, когото историците след десетилетия ще нарекат “терорист номер едно”, и неговата най-голяма фенка се състои през 1909 г. в Париж. Скоро след това Арманд заживява под един покрив със семейство Улянови. Официалните й задължения включват превода на френски на кореспонденцията на Ленин. Неофициално тя е любовница на Вожда. Въпреки оскъдните доказателства, че двамата действително са имали интимна връзка, едно-единствено оцеляло писмо от кореспонденцията помежду им, говори красноречиво за това.

“Толкова ме боли от раздялата с теб, любими мой. Знам, че никога няма да дойдеш тук., в Париж. Сега, когато посещавам някои от любимите ни места, си давам сметка, както никога преди това, колко голямо място заемаш в живота ми. И че винаги съм те обичала. Бих минала без целувки, стига само да можех да те видя и да поговоря с теб – това във всеки случай не би причинило никому болка. Но защо ти трябваше да ме лишаваш от това? Питаш ме дали ти се сърдя, задето “спретна” тази раздяла помежду ни. Не, не ти се сърдя, защото знам, че не го направи заради себе си.”

Писмото е написано някъде по време на или малко след държавния преврат, когато всичките мисли на Ленин са заети само от революцията. На Вожда определено не му е до жени, целувки, въздишки и други лиготии. Срещите им стават все по-редки, докато в един момент изцяло прекъсват. Както личи от горните редове обаче, на Арманд раздялата с любимия мъж, с нейния идол, тежи като воденичен камък на шията.

На практика всичко е позволено…

Александър Шубин, историк, политик и изследовател на Ленин, се опитва да внесе повече светлина в неясните отношения в този нестандартен любовен триъгълник: “Трябва да се осланяме на безспорните данни, с които разполагаме. Да, ако съдим по това единствено писмо на Арманд до Ленин, възможно е да са прекарали една нощ заедно. Но дори и да не са, във всеки случай целувки е имало. Обаче да говорим за дълготрайни и редовни сексуални отношения помежду им би било пресилено. По всяка вероятност Крупская е била наясно с отношенията им и това не й допадало, обаче предпочитала да си затваря очите и да поддържа приятелската атмосфера у дома.”

Друга версия е тримата да се придържали към новата за времето социалистическа морална концепция на Николай Чернишевски, която представя в романа си “Какво да се прави”: “На практика всички е позволено, стига да се базира на взаимно уважение.” Вероятно точно защото Ленин и Крупская били единомишленици и са имали огромно уважение един към друг, са успявали да държат ревността на къса каишка.

Изборът

Разбира се, Надежда усеща, че е в ролята на “третото колело” в този своеобразен ménage à trois, но повече от две години успява да се държи на ниво и да не драматизира ситуацията. Но дори най-хладнокръвните хора си имат точка на кипене, която, като бъде достигната, може и да стане страшно. Идва моментът, когато законната не издържа повече да живее така и деликатно намеква на Владимир, че иска да се разделят. Той обаче категорично отказва. Клиничният нарцис в него не му позволява да се лиши от толкова вярна другарка и съмишленица. Интересът бие любовта. И триъгълникът се разпада.

Ленин избира верността към съпругата си пред любовта на живота си. Въпреки това Арманд му остава вярна до гроб. Независимо че френското й гражданство може да й осигури спокоен живот където и да е в Западна Европа, тя предпочита да придружи Ленин и Крупская при завръщането им в Русия през 1917. Този път обаче тя е в ролята на “третото колело.”

Арманд взима дейно участие в подготовката на Октомврийската революция и след това в изграждането на младата Съветска държава. През 1919 г. застава начело на женския отдел на ЦК на Руската комунистическа партия. Организатор е и на първата Международна женска комунистическа конференция. Както винаги изцяло отдадена на борбата, тя пренебрегва личния си комфорт и живее в мизерен, студен апартамент. Изтощението и лошите битови условия в крайна сметка взимат своята дан.

Урната с праха на Инеса Арманд се намира в мемориалното гробище в стената на Кремъл.

Що се отнася до Надежда Крупская, тя остава неотлъчно до съпруга си до края на живота му през януари 1924 г. След смъртта му всичко, което й остава, е работата. За съжаление в последвалите години гледат на нея само като на “жената на Ленин”. От една страна, този етикет й осигурява уважението на сънародниците, но от друга е предпоставка за пренебрежение към личните политически позиции на тази умна, волева и независима жена.

По ирония на съдбата смъртта застига Крупския на следващия ден след 70-ия й рожден ден. Още по време на официалното празненство в нейна чест, на което самия Сталин поднася торта на юбилярка, тя се почувства зле и по-късно е откарана в болницата. Лекарите констатират перитонит в следствие на възпален апендисит, но въпреки усилията им, не успяват да я спасят.

Нейните останки също са положени в ниша в Кремълската стена на Червения площад.