Великите любовни истории: Барак и Мишел Обама – една перфектно неперфектна 30-годишна любовна история

“Имаше едни десет години, през които просто не можех да понасям съпруга си.”

Това откровение излиза от устата не на кого и да е, а на бившата Първа дама на САЩ  в края на миналата година в интервю пред Revolt TV.  Тези от вас, които следят с нестихващ интерес шоуто на семейство Обама, това крайно откровение не е нещо, което да ги остави с отворена уста, защото сигурно знаете, че двамата никога не са се свенили да говорят открито за предизвикателствата на брака, с които се сблъскват двама души в ситуация като тяхната. А именно на една от най-обсъжданите съпружески двойки в модерната ни история, за 30-годишния съвместен живот на която са написани книги, снимани са филми и са публикувани хиляди снимки в социалните медии.

Това е перфектно неперфектната любовна история на Барак и Мишел Обама.

Устни с вкус на шоколад

Колко ли се срамува сега от себе си (ако изобщо е жива) майката на бялата съквартирантка на Мишел Робинсън, бъдещата Първа дама на Щатите, която е настояла  пред ръководството на общежитията към университета Принстън да преместят дъщеря й в друга стая, за да не съжителства с чернокожа! Самата Мишел казва, че през времето, прекарано в това престижно училище, не е могла да избие от главата си усещането, че не й е мястото сред тези богати, бели деца. Самочувствието и увереността в собствените сили дръпват рязко нагоре, когато е приета в Харвард, откъдето се сдобива с обещаващата бляскаво и доходоносно бъдеще титла “доктор на юридическите науки.”

След завършването си Мишел споделя с майка си, че има намерение оттук нататък да се съсредоточи само върху адвокатската си кариера и да не се занимава с момчета, защото те само биха я отклонили от пътя, който е решила да поеме – а именно чрез работата си да допринесе за благоденствието на обществото и, защо не, за това на света като цяло. Но понеже съдбата често обича да своеволничи като тотално обърква житейските ни планове, така и амбициозната Мишел в един момент се оказва в любовна патова ситуация.

През 1989 г. шефовете в чикагския офис на правната фирма, където работи 25-годишната госпожица Робинсън, я назначават за наставник на 28-годишeн стажант, за когото твърдят, че имал огромен капацитет. Мишел обаче е скептична относно мотивите им. “Когато групичка бели мъже изливат кофа със суперлативи по отношение на чернокожо момче само, защото може да се изразява добре, нещо не се връзва. От фирмата сигурно бяха решили, че щом и двамата сме завършили Харвард, няма начин да не се сработим. Казваше се Барак Обама. И беше от Хавай. Не знаех какво да очаквам.”

Барак закъснява за първата им среща, което допълнително изнервя младата адвокатка. Но после…

“И после той влезе. Изразът на лицето му беше такъв, сякаш разполагаше с цялото време на света. Първата ми мисъл беше, леле, колко е готин! Но в следващия момент веднага отхвърлих мисълта, че бих излизала с колега, който при това е един от малкото чернокожи във фирмата.”

Колебанията на Барак относно евентуална връзка с ментора му са далеч по-малко. И няма как да е иначе, понеже му се пада не някой навъсен юрист с шкембе в предпенсионна възраст, а истинска красавица с очи на газела и тяло на богиня. И умница при това!  Трябва му по-малко от месец, за да събере кураж да я покани на среща. О, не, няма начин, мисли си тя, това е такова клише, че повече не бива. Съпротивата й обаче е набързо съкрушена от широката усмивка на стажанта. Първата им среща протича съвсем благоприлично –  обяд в ресторанта на Чикагския музей на изкуствата, разходка в парка и после филм със Спайк Лий. Мишел си спомня, че през този знаменателен ден Барак вади от ръка си всичките си печеливши козове – той е забавен, остроумен, начетен, чувствителен. Ох, а и толкова сладък!

Сигурно се чудите дали е имало първа целувка – нали знаете, такава като във филмите, когато той я изпраща до дома й, а тя ровичка прекалено дълго в чантата си, уж че търси ключовете, но всъщност със затаен дъх очаква той да го направи.  Е добре, имало е. При това каква целувка! И за да не се забрави никога, кметството на Чикаго я увековечава с метална плочка върху камък на мястото, където се е случила – на тротоара пред сладоледаджийница, която днес вече не съществува.

“Когато допрях устни до нейните, те имаха вкус на шоколад,” спомня си бившият президент в интервю за списанието на Опра Уинфри през 2007 г. Трябва да е бил много сладък този шоколад, защото съвсем скоро след това, по време на вечеря в ресторант по случай взетия успешно от Барак изпит за юридическа правоспособност, той пада на едно коляно и й предлага брак. А вместо десерт сервитьорът поднася годежен пръстен върху сребърната си табла.

Да обещаеш не охолен, а интересен живот на половинката си

В сутринта на сватбата на 3 октомври 1992 г. Барак се събужда с ужасна хрема и възпалено гърло. Като по чудо обаче всички симптоми на настинката изчезват, когато застава пред олтара до бъдещата си жена. Със сватбената клетва Барак сякаш отваря порта към бъдещето. “Той ми обеща не живот в богатство, а интересен живот. И успя да спази общението си,” казва Мишел.

Приемът след церемонията се състои в културния център в Саут Шор. Първият им танц като господин и госпожа Обама е на песента на Стиви Уондър “Ти и аз”. След купона двойката се отправя на сватбено пътешествие покрай калифорнийското крайбрежие.

В тези щастливи и безгрижни дни младоженците дори не подозират през какво им предстои да преминат през следващите три десетилетия – от тежки семейни периоди  до бляскави исторически моменти под светлината на прожекторите.

Бракът никога не е 50/50

Като всяка друга новобрачна двойка Барак и Мишел също се надяват, че скоро ще бъдат родители. След един спонтанен аборт обаче става ясно, че това няма да стане по лесния начин. Мишел се подлага на поредица от процедури за забременяване ин-витро, които за щастие дават резултат. През 1992 г. се ражда Малия, а две години по-късно Саша. През това време Барак вече се е ориентирал сериозно към кариера в политиката. Професионалният му избор обаче ще вкара голямо напрежение в семейството му заради прекалената му ангажираност и дългите отсъствия от дома.

През 2004 г. става член на Щатския Сенат, но Мишел не иска да се местят  във Вашингтон (“заради децата”) и семейството продължава живота си в Чикаго. За Барак това означава три часа път към и на връщане от работа, а за Мишел – цялата отговорност по грижата за децата. Тя обаче изобщо не е доволна от настоящето положение –  каквато е умна и амбициозна, никога не си е представяла, че един ден ще се превърне в майка си –  домакиня, закотвена вкъщи, с две ревящи хлапета на ръцете. Затова и докато Барак гради кариера и се изкачва все по-високо по политическата стълба, Мишел се фрустрира все повече и повече.

В едно от откровените си интервюта тя казва: ”За нищо не света не бих заменила дъщерите си, обаче няма какво да се лъжем – децата могат да провалят дори най-добрия брак. Както беше в нашия случай. Докато аз се грижех за момичетата, мъжът ми пътуваше напред-назад и си живееше живота. Бракът не беше какъвто си го представях – не беше  договор между две страни с равни права и отговорности, не беше 50/50, нито дори 60/40. За мен в онзи период беше по-скоро 70/30. В моя полза…или по-скоро вреда.”

Мишел не спестява и буква от истината за грозната страна на майчинството.

“Малките деца са същински терористи. Не говорят. Трудно се комуникира с тях. Реват постоянно. Ирационални са. Постоянно искат нещо. И въпреки това ги обичаш. Но понеже не можеш да хвърлиш обвиненията си върху тях, затова обръщаш гнева си към партньора си.”

Среднощните скандали между съпрузите зачестяват като в основата на всички тях е един и същи проблем – неудовлетвореността на Мишел от факта, че е трябвало да сложи на пауза собствената си кариера за сметка на тази на съпруга й. Донякъде успяват да позакърпят сериозно разклатените си отношения с помощта на семеен терапевт.

Последният обаче не е в състояние да промени отношението на Мишел към политиката, която за нея е “мръсен бизнес”. А това вече е проблем. Когато Барак решава да се кандидатира за сенатор на Илинойс, тя държи да му изясни картинката: “Не очаквай от мен, че ще се включа в кампанията ти. Всъщност знаеш ли какво – изобщо не разчитай на моя вот!”

Можете да си представите каква е била изненадата й, но най-вече раздразнението й, когато няколко години по-късно Барак й заявява, че има намерение да се кандидатира за президент на страната.

В неговите спомени сцената протича така. Тя му хвърля убийствен поглед, става от дивана и казва:

– За бога, Барак, ще престанеш ли изобщо някога?”

• Защо? Не мислиш ли, че можем да победим?
• “Ние”? Няма “ние” в тая работа, Барак. Мен не ме брой. Подкрепях те досега, въпреки че ненавиждам политиката. Не искам семейството ни да бъде изложено на показ пред целия свят. Сега, когато вече постигнахме някакъв ред в живота си, някакво спокойствие, изведнъж ми сервираш, че искаш да ставаш президент?!

• Ще се кандидатирам, само ако одобряваш.
• В такъв случай отговорът ми е “не.”

САЩ можеха и да се разминат да приветстват първия чернокож президент в историята си, ако след този разговор нещата не се бяха развили различно. В главата на Мишел.

Въпреки категоричния си отказ да подкрепи решението му, една мисъл не дава мира на сенаторската съпруга през следващите няколко дни. Ами ако Барак наистина стане президент? Без съмнение светът ще погледне с други очи на Америка, а децата, които се чувстват аутсайдери, ще се разпознаят в него и ще повярват във възможностите си. Заради това само си заслужава да преосмисли позицията си…

В крайна сметка Мишел скланя да застане на страната на мъжа си. И го прави по такъв безапелационен начин и с такъв хъс и вдъхновение, че на Барак не му остава нищо друго освен да спечели.

Мой Бял дом – моя крепост

В автобиографичната си книга “Обетована земя” (2020) Барак Обама пише, че през първите години в Белия дом е усещал у жена си едно добре прикрито, но много силно напрежение. “Имаше нощи, когато лежах в тъмното до Мишел, припомняйки си времената, когато усмивката не слизаше от лицето й, а любовта ни беше безгрижна. Сърцето ми се свиваше при мисълта, че тези дни са вече безвъзвратно загубени и никога повече няма да се върнат.”

В интервю пред “People” бившият президент продължава с откровенията: “Знаех, че е самотна. Имаше моменти, в които се терзаех, че се чувства по този начин, но в следващия момент се сещах, че имам да се справям с финансовата криза в страната или с войната в Афганистан и семейните проблеми оставаха на заден план.”

Затворена между стените на Белия дом, нейния емоционален затвор, Мишел усеща как фрустрадициите, които си е мислила, че е оставила зад гърба си, се връщат с пълна сила. Струва й се, че всички, дори роднините и близките приятели, не виждат в нея  друго освен добре облечено допълнение на съпруга си. И тази мисъл направо я побърква.

За разлика от предишните години обаче този път не позволява споровете им да се изродят в грозни скандали. И което е по-важното, въпреки нагнетената атмосфера и караниците, нито тя, нито той дръзват да споменат дори думата “развод.” И слава богу, защото след като семейството напуска Белия дом през 2017 г., двамата съпрузи успяват да се преоткрият един друг, а любовта им разцъфтява със сила, непозната до този момент.

В последната си реч като президент на САЩ Обама не забравя да отдаде дължимото на Мишел:

“През изминалите 25 години ти беше не само моя съпруга и майка на децата ми, но и мой най-добър приятел. Прие роля, която не беше по вкуса ти, но която изпълни с елегантност , упорство и стил.”

Днес 61-годишният Обама и 59-годишната Мишел изживяват ренесанса на 30-годишната си любов.  И си личи – при това не само от постовете им в Twitter, в които двамата не спират да демонстрират под формата на текстове и снимки радост и удовлетворение от съвместния живот. Ако се чудите как така бракът им е успял да устои на ураганните пориви на  вятъра, сега е моментът да седнете и да си запишете рецептата на Мишел.

“Колко пъти само ми е идвало да го бутна през прозореца, та дано се пребие. Но сега се радвам, че не го направих. Че не предадох съпруга си. Че не си тръгнах. На тези, които тепърва ще поемат по този път, искам да кажа, че ще има периоди, някои от които може да продължат и с години, когато няма да може да се понасяте и в червата. Важното обаче е да не се отказвате от любовта.

Нашата оцеля въпреки огромните ни личностни различия, защото изградихме връзката си върху солидна основа и си дадохме дума, че през каквито и трудности да преминаваме, няма да изберем по-лесния път поотделно. Връзката ни изобщо не е перфектна, но времето показа, че е истинска. Това, което съветвам вече порасналите ни дъщери е, да не търсят спътник в живота, който ще върши цялата работа вместо тях, а да я върши рамо до рамо с тях.”

А какво мисли Барак по въпроса как разбираш, че си намерил верен и надежден партньор за цял живот? Пред Vogue през 2013 той е далеч по-лаконичен от жена си: “Мишел е като Бионсе в оня нейна песен, нали се сещате – Let me ungrade yaааа! Ами това е – тя успя да ме ъпгрейдне, да ме превърне в моята по-добра версия.”