Великите авантюристи: Степан Разин – мъжът, който предизвика царя
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
На 24 юни, 2023 г. светът осъмна с новинарски поток, залят с противоречиви вести от Русия. Няколко часа по-рано, в нощта на 23 срещу 24, руският олигарх и придворен виночерпец на Путин – Евгени Пригожин, обяви че тръгва на поход срещу Москва с цел да свали от постовете им началника на генералния щаб ген. Валери Герасимов и министърът на отбраната на Русия Сергей Шойгу. Пригожин обвинява двамата военни, че нарочно са заповядали обстрел на наемническите сили на частната военна компания „Вагнер“, финансирана от Пригожин.
Според версията на олигарха, докато неговите мъже се сражават на най-горещата точка на фронта около град Бахмут, министерство на отбраната многократно саботира техните усилия, а на 22 или 23 юни руската армия бомбардира целенасочено лагер на Вагнер. Пригожин събира силите си, които сам оценява на 25 000, а експертите – на ок. 5-10 000 и поема на север към Москва.
В утрото на 24 юни вагнеровците (наричани и зеки), завзеха град Ростов на Дон, който служи като команден център за руската инвазия на Украйна. Няколко часа по-късно силите на Пригожин минаха през Воронеж и в крайна сметка достигнаха на 250 км от Москва около 18:00 българско време. В тази ситуация, между Кремъл и Пригожин протекоха преговори, договорени от беларуския президент Александър Лукашенко. В резултат от преговорите, Пригожин изтегли войските си обратно и се съгласи да замине в изгнание в Беларус. Най-сериозната заплаха за Путин след 25 години начело на Русия беше избегната, поне за сега.
Анализатори, експерти и обикновени разбирачи от социалните мрежи се захванаха да нищят причините за бунта, причините за преждевременния му край и възможните последици за бъдещето на Русия. Това, което може да се каже със сигурност е, че този бунт не е нито първият, нито ще е вероятно последният подобен сюжет в историята на Русия.
Всъщност, Руската империя помни няколко емблематични фигури, донякъде подобни на Пригожин, които надигат глава и оръжие срещу държавата, опирайки се на претенцията за нарушаването на собствените им и на техните хора права и свободи. Също както Пригожин не обвини директно Путин, а заговори за това че „президентът е подведен от своите приближени“, така и в предходните епохи водачите на бунтовете не обвинявали директно царя, а посочвали „лошите министри и съветници, с които Бащицата се е заобиколил“. В името на справедливостта, поправянето на грешката и спасяването на Бащата на нацията от злите и лукави заговорници, с които се е обкръжил, неколцина смелчаци са повеждали своите войски на борба с Русия в името на Русия.
Първото голямо име на бунтар в руската история, поел на плещите си отговорността за спасение на своите братя по оръжие от несправедливия гнет на столичната върхушка е Степан Тимофеевич Разин. Стенка, както е известен сред последователите си, е роден около 1630 година в района на град Воронеж, тогава основна руска крепост на ръба на Степта. Има различни версии за произхода му, но се знае, че баща му е бил казашки предводител, а майката вероятно произхожда от местното славяноезично население на днешна Северна Украйна. Други версии на историята я представят като татарска пленница, отвлечена от бащата – Тимофей Ряза.
Малко се знае за живота на Степан Разин преди прочутия му бунт. За разлика от по-голямата част от съвременниците си явно е бил грамотен, тъй като организира и извършва голямо поклонничество до Соловетския манастир на Бяло море, а след това служи като посланик на донските казаци при калмиките. Естествено, такова образование е еквивалентно на нашето килийно от XVIII век, но дава сериозни предимства пред иначе напълно неграмотната маса от хора в тогавашна Русия.
Към средата на 1660-те години, Разин застава начело на собствен отряд казаци, които го избират за свой атаман (предводител) на база на личните му качества и заслуги. Такъв избор предполага богат опит в плячкосването на татарски лагери и поселения, успешно представяне в поне няколко сражения, както и отлични умения в комуникацията и посредничеството, които днес някои биха нарекли мениджмънт и пийпъл скилс. При всяко положение Разин е известно име по поречието на р. Дон и с него се съобразяват както руските агенти, така и представителите на кримските татари, Полша, останалите казашки войнства и търговците, идващи от Азия и Персия към Русия.
По своето естество, казаците представляват в онези времена социална прослойка от свободни люде, натоварени със задачата да охраняват границата на Русия в степите срещу всякакви нашествия. В замяна царската администрация им отпуска ежегодни субсидии от храна, оръжие, пари и други продоволствия, които полу-уседналото казашко общество няма как да си произведе само.
Охраната на границата е свързана с постоянни битки срещу Кримското ханство на татарите, Османската империя и Полско-Литовското кралство, което контролира днешна Западна Украйна. Животът на средностатистическия казак представлява постоянна борба за оцеляване при лоши хигиенни условия, тежък климат и пълна липса на някои от базовите достижения на тогавашна цивилизация. С други думи, хората в степта живеят така, както предшествениците им 100, 1000 и дори 3000 години по-рано.
В това общество на преден план излизат лидери, способни да обединят пограничниците, да им осигурят плячка и препитание, както и да гарантират политическите им свободи спрямо съседните монархии. Често такива водачи се превръщали в дипломатически агенти, търговски представители и дори пълководци. Именно в тази многопрофилна бленда трябва да се причисли и Степан Разин. Към 1667 г. името му е свързано с поредица от обири, търговски експедиции и военни съприкосновения по поречието на р. Дон.
През 1667 г. Разин влиза за първи път в остри противоречия с руските власти. След бунта на Богдан Хмелницки (1648-1657 г.), Москва се стреми да контролира казаците и да използва доставките на провизии и оръжие като средство за оказване на политически натиск. Местните представители на царя – войводите на отделните провинции, са натоварени със задачата да контролират казаците и да регулират дейността им в унисон с държавните интереси на Русия. Това често включва забрани за плячкосване, отказ от допускане на казаците в определени крепости, а понякога и физическо противопоставяне на царските войници срещу пограничниците.
Уморен от постоянните заплахи на руските власти, Разин решава да събере своите побратими и да организира експедиция към Каспийско море. Целта на казаците е да се заселят извън пряката сфера на руско влияние в степта и по този начин необезпокоявани да грабят и търгуват с Централна Азия и Персия. Сам по себе си подобен ход е ясно свидетелство за знанията и образоваността на Разин. В онази епоха малцина са хората, които имат ясна представа за света, който ги заобикаля, а знанията по география на 99% от човечеството свършват с мислената окръжност с радиус 40-50 км от родното им място.
Дружината на Разин напуска долината на р. Дон и се отправя към Волга. Стенка се надява че ще премине без проблем през Астраханското воеводство и ще може да напредне към каспийските брегове. Научавайки за плановете му, руските власти бързат да известят воеводата на Астрахан да не допуска казаците в града или да им позволява да достигнат Каспийско море.
Опитът за озаптяване на Разин завършва с провал. Силите му достигат р. Волга без да им бъде оказана съпротива, след което се спускат покрай Астрахан и дори освобождават по пътя редица политически затворници, пленени от московските войски. Вялите опити на няколко отряда московски стрелци (елитни гарнизонни войски – б.а.) завършват с разгром за царските сили. Разин преминава р. Волга и достига бреговете на р. Урал.
Той, заедно с неколцина верни бойци успяват да влязат в град Яицк (дн. Орал) преоблечени като поклонници, след което отварят портите на града за останалата войска и превземат укреплението. Навсякъде по пътя си Разин говори пред тълпите как идава да освобождава потиснатите обикновени хора и да разгроми и накаже богаташите и корумпираните държавни служители. (Звучи ли ви познато? – б.а)
Създал си опорна база на самия ръб на руските владения, Разин оставя малък гарнизон в Яицк, след което с основните си войски се спуска по поречието на р. Урал и навлиза в Каспийско море през 1668 г. Докато основните му сили са в Каспийско море, войводата на Астрахан успява да си върне контрола над Яицк, ликвидирайки малкия казашки гарнизон, оставен от Разин. Междувременно силите на Стенка се спускат по западните брегове на Каспийско море, опожарявайки и плячкосвайки редица селища, подчинени на Персия.
Няколко по-големи крепости като Дербент и Рещ успяват да удържат напора на казаците, но редица по-малки селища, сред които и днешен Баку са разграбени. В крайна сметка, през есента на 1669 г. Разин пътува лично до персийската столица Исфахан и застава пред шах Сюлейман I (1666-1694 г.), предлагайки услугите си на шаха в замяна на земи за заселване и парични средства. Персите, стремейки се да запазят добри взаимоотношения с руснаците, отказват. Това кара Разин да замине за източните брегове на Каспийско море, където създава временна крепост и използва река Атрак за трасе, по което да нахлуе в земите на туркмените и да плячкосва селата им.
След изпълнено с битки, рейдове и грабеж лято, през есента на 1669 г. Разин се завръща в Астрахан, където е посрещнат като герой от местното население, а войводата му предлага да го помилва от името на цар Алексей Романов, ако казаците сложат оръжие и се върнат към върховенството на Москва. Историята на последвалите събития остава неясна. През зимата на 1669/1670 г. Разин е на път към земите на донските казаци, за да заеме старото си място сред атаманите.
Изглежда нещо сериозно се обърква между него и царските агенти в Поволжието, защото в началото на 1670 г. Разин се вдига на бунт, събира армия от 7000 души и превзема всички основни градове и крепости в района на днешния Волгоград, в това число и старата татарска столица Царицин, както и селището Черкаск, след което войските му се отправят към Астрахан, превземайки крепостта Черний Яр по пътя си. На този етап местните царски гарнизони въстават и се присъединяват към силите на Разин, а местното население посреща казашкия бунтовник като освободител от гнета на крепостничеството.
Обкръжен от ореола на бунтар-освободител, Разин достига Астрахан, а бунтът на местните стрелци, води до отваряне на портите на ключовата крепост, която е и основен търговски център в руските земи. За да задоволи апетитите на своята сборна войска, Разин позволява на казаците да разграбят богатствата на Астрахан – позорна поредица от кланета, взлом и изнасилвания, която трае два дни. Богатствата, които с еоказват в ръцете на бунтовниците естествено провокират и други авантюристи в Поволжието да се присъединят към Разин. Сред тях е и една от малкото жени-атамани на казашките войнства – Алена Арзамаская, наричана казашката Жана д‘Арк.
След победата при Астрахан, армията на Разин нараства значително, вероятно достигайки до над 25-30 000 души (съвпадението с размера на Вагнер е напълно случайно, разбира се – б.а.). Стенка повежда силите си на север по поречието на Волга и превзема Саратов и Самара. Двата града следват съдбата на Астрахан.
Безогледното насилие скоро се превръща в сериозен удар по реномето на Разин. Как така, питат се крепостните, хем е освободител, хем избива и заробва всичко по пътя си?. Въпреки това народната любов е на негова страна, докато продължава да печели. За да подсили влиянието си, Разин изпраща вестоносци и разпраща памфлети из руските земи, в които призовава селяните на бунт срещу царското правителство и несправедливите боляри, които угнетяват народа. В замяна, Разин обявява създаване на казашка република, в която всички да са равни и свободни.
Съдбата обръща гръб на Разин в началото на октомври, 1670 г., когато войските му достигат до град Симбирск (дн. Уляновск). Местния силен гарнизон, начело с воеводата княз Юрий Барятинский успява да отблъсне на два пъти казашките щурмове и да им нанесе сериозни загуби. Надвит, Разин трябва да се изтегли на юг за зимата, което дава възможност на царските власти да се прегрупират и да съберат свежи войски.
Междувременно, Разин разпраща нова вълна от агенти и глашатаи, които преминават през големите градски центрове на Южна Русия и достигат дори до Москва и Новгород. В резултат от призивите, през зимата в лагера на Разин се стичат нови войски. Същевременно, царските отряди успяват да си върнат контрола над хинтерланда от двете страни на Волга и се подготвят за решителни действия срещу въстаници на пролет.
През 1671 г. войските на Разин водят общо осем големи сражения с царските сили. По-добре въоръжени и снабдени, силите на цар Алексей започват да громят и отслабват вълната на народното недоволство. Жестокостта на Разин към покорените крепости и тяхното население, отблъсква местните. Когато съдбата обръща гръб на Стенка, заедно с нея се залостват и сърцата на руските крепостни и на обикновените казаци. Към средата на 1671 г. бунтът започва да затихва, а жестоките наказания, налагани на метежниците, бързо разколебават онези, все още готови да вдигнат оръжие. В крайна сметка самите казаци пленяват разин и брат му Фрол и ги предават на царските власти, в замяна на амнистия за част от участвалите в бунта атамани.
На 16 юни, 1671 г. Степан Разин е осъден на смърт и разчленен на площада пред московския Кремъл (дн. Червен площад) – палач отсича левия му крак и дясната ръка. В този момент брат му Фрол извиква че е готов да предаде все още свободните бунтовници. Разин, макар и полу жив извисява глас над тълпата с един последен предизвикателен вик – „Мълчи, псе!“. В този момент брадвата на палача прекъсва живота му, а Фрол, в жалък опит да се спаси, предава доскорошните си другари. Пет години по-късно е екзекутиран въпреки че съдейства на царските власти.
Историята на Степан Разин остава един от най-поучителните елементи от миналото на Русия. Нейният развой е източник на твърде много примери за развоя на събитията днес, а съдбата на героите е добро напомняне за онова, което очаква неуспелите бунтовници. През 1917 г. белогвардейските интелигенти ще побързат да сравняват болшевиките с Разин – грабители, насилници и едновременно с това пророци на свободата и равенството. Днес, 105 години по-късно, паралелите съвсем не са изчерпани, а времето ще покаже колцина ще са мъжете, които ще се опълчат на царя в двадесет и първия век.
